БЪЛГАРСКАТА ЖЕНА И ДЕМОГРАФИЯТА

Дълги години демографският проблем у нас беше популистки свеждан до ударната задача на българската жена да ражда повече, дори до обвинението, че тя не желае да ражда деца, и с това е основен виновник за отрицателния прираст на населението. Това се оказа най-лесното оправдание и прехвърляне на отговорността и тежестта на проблема върху един изолиран и изопачен фактор. 
В същото време тенденцията на индекса на плодовитост у нас през последните 20 години е растяща –  противно на силно застъпената медийна линия, че българките не раждат достатъчно, коефициентът на плодовитост у нас е 1.59 за 2021 г.  и 1.78 през 2022 г. – на фона на среден индекс за Европа през 2021 г. от 1.53.
Тези данни ясно показват, че българската жена може да бъде „оневинена” от ролята си на основен причинител на демографската криза.
Като два основни фактора за демографския срив се оформят първо огромната емиграция през последните три десетилетия и второ, решението на семействата, които остават в България, колко деца да имат спрямо условията и подкрепата, които държавата им предоставя, за да отглеждат тези деца
Според извадково изследване на НСИ, съпътстващо Преброяване 2021 за раждаемостта и репродуктивното поведение, сред жените и мъжете на репродуктивна възраст у нас, идеалният модел и личните им нагласи показват желание за семейство с две деца (63.3%). Втората по предпочитане категория е тридетното семейство (17.1%) и това с едно дете (7.9%). Едва 1% от респондентите са посочили, че не желаят да имат деца. 
Репродуктивните идеали и намерения на хората обаче много често се различават от фактическия брой деца в семействата. 
Двудетният модел е както идеалът за семейство (63.3%), така и най-желан (61.9%). Сред всички лица в репродуктивна възраст обаче под половината са достигнали до него (32.7%).
Семейство с три деца е идеалът за 17.1%, но го предпочитат по-малък дял от лицата (14.9%) и значително по-малко – само 4.3% – имат фактически три деца. 
Едно дете е идеалният брой за 7.9%. Значително по-голям дял от лицата имат едно дете (28.4%). 
Тези данни ясно показват, че макар че повечето хора да припознават модела на семейство с поне две деца като желан, те често се отказват на практика от решението да имат второ дете. 
Родителството остава един от най-големите фактори за неравенството, срещано от жените на работното място, въпреки изравняването на участието на жените в образователните програми и по-високото образование на жените в сравнение с мъжете в държави с висок среден доход. 
Една от причините за това е липсата на гъвкавост на работното място, съпътствана от ефектите на отсъствието от работа и завръщане на намалено работно време. 
Въпреки че България е една от страните с най-добре платено и най-дълго майчинство в света, както и с много добра защита на работещите майки в първите 3 години след раждането на детето им (на хартия), се оказва, че тези социални привилегии всъщност работят в ущърб на жените, които желаят активно да се завърнат на пазара на труда, защото са създали сериозен дисбаланс спрямо осигуряването на достатъчно на брой и като разнообразие и качество услуги за ранно обучение и грижа.
В България и особено в големите градове общинските услуги – детски градини и ясли са малко на брой и с ниско качество и остарели модели на грижа, а алтернативни форми като детегледачи, дневна грижа в детски центрове, кооперативи, кътове към работното място, не се припознават и стимулират от държавата.
Не съществуват почти никакви стимули за работодателите да предлагат по-гъвкаво работно време, съкратено работно време, дистанционна работа и други форми, подходящи за майките или изобщо родителите на деца в предучилищна и ранна училищна възраст. 
Все още слабо развито, макар и разширяващо своя гарантиран обхват по закон, е бащинството и активното включване на бащите в отглеждането на децата.
В същото време според проучване на АФИС от 2023 г. относно отношението спрямо миграцията, България и това, което е най-важно за тях в средата, на 1608 души, 600 от които живеят извън страната, най-високо недоверие сред институциите будят здравните заведения (69,2%), а с недоверие към образователните структури се отнасят почти половината отговорили. (45,5%).
От всичко, изброено дотук, става ясно, че българите биха искали да имат деца не по-малко от всяка европейска нация, може би дори и повече, но се страхуват да имат повече от едно дете в среда, в която доходите, качеството на здравна грижа, образованието и социалната система не са подкрепящи и работещи в тяхна полза.
Време е държавата да спре да изисква механично възпроизвеждане от своите граждани, а да започне да работи за това животът им тук да е достатъчно обезпечен, безопасен и добър, че да изберат да родят и отглеждат децата си в България.