Емиграцията в България е тема, по която се говори на едро, фриволно и без достатъчен анализ на причините и последствията от нея.
В същото време е повече от очевидно, че наред с високата смъртност и ниският стандарт на живот, тя е основна, дори първа причина за демографския срив в България.
В разстояние на 35 години населението е намаляло с 2 428 860 души, а само през последните 10 години – с 850 хил. души или 11, 5%.
От влизането си в Европейския съюз през 2007 г. насам, България е в постоянен растеж и според най-актуалните данни на НСИ БВП за четвъртото тримесечие на 2023 г. е по-голям от този за цялата 2003 г. Обективно погледнато, държавата е в най-доброто си икономическо състояние от началото на демократичните промени.
В същото време населението се топи драстично и устойчиво, което показва, че икономиката сама по себе си не може да накара младите хора да остават в България и да създават и отглеждат децата си тук, а не в чужбина.
Главните причини са желанието за по-висок жизнен стандарт (57,5%), желанието за по-висок доход и възможност за увеличаване на спестяванията (21,9%) и професионалната реализация (4.7%). Едва 3.2% от респондентите на възраст между 15 и 74 г. са категорични в нагласата си, че не искат да се върнат в България.
Данните от преброяването сочат, че колкото по-високо е образованието на анкетирания, толкова по-ниско е желанието му за емиграция.
В най-голям риск от емиграция попадат най-младите и най-уязвимите хора, с ниски доходи и образование, както и семействата, за които сезонната заетост се оказва единствена възможност и източник на доходи и нормален стандарт на живот. Обикновено този вид трудова миграция има силно изразен регионален профил и оставя след себе си цели градове и села с така наречените „евросираци” – деца на родители, работещи в чужбина, които са в много по-висок риск от редица образователни, здравни, социални и други проблеми.
Често пък други деца прекъсват образованието си, за да пътуват заедно със семействата си в чужбина, а след това се връщат към образователна система, която няма инструменти и достатъчна гъвкавост да ги интегрира обратно, което често води до трайно отпадане от училище.
Трудовите мигранти също имат с 50% повече деца на семейство в сравнение с цялостните данни за страната.
Две трети от трудовите мигранти обосновават миграцията си с търсене на по-добри материални перспективи и очаквания за по-добро заплащане. За останалата една трета миграцията е въпрос на оцеляване. Те посочват, че неспособността им да се издържат у нас е причината да емигрират в чужбина.
Мнозинството от 96% заявяват, че очакванията за по-високи доходи са изиграли ключова роля във взимането на решение за напускане на страната.
Според проучване на АФИС, през 2023 г. 60,3% от анкетираните са убедени, че България върви по грешен път – а на противното мнение са едва 14,2%.
Данните показват ясно, че хората, които емигрират, или са поставени до стената от бедността и недоимъка в региона си, или не са удовлетворени от условията на живот – здравни грижи, образование, инфраструктура, безопасност, възможност за личностно и професионално развитие и не желаят децата им да растат в такава среда, затова избират по-уреден живот в чужбина, въпреки трудностите на адаптацията.
Целта на България като държава трябва да е не само да подобри икономическото си положение и да повиши доходите, но да създаде среда – социална, образователна, здравна, административна, която да работи в подкрепа и полза на хората и да улеснява всекидневния им живот тук и сега.
Периодът, в който семействата имат малки деца, е кратък, но в същото време ключов за техния живот. Какво ще бъде тяхното решение – къде да живеят, какво да работят, колко деца да имат, зависи в голяма степен от това каква перспектива за развитие виждат те в държавата си. Време е България да стане държава, в която младите семейства остават по свой избор и воля, а не напускат по принуда.
