План за семейството

Елисавета Белобрадова - План за семейството

ОБЩА КАРТИНА НА ДЕМОГРАФИЯТА В БЪЛГАРИЯ

Темата за демографската криза в България на практика не е слизала от публичното говорене през последните 20-25 години. От края на ‘90те години, които бележат първия огромен срив в раждаемостта и естествения прираст до рекордната смъртност през 2021 г. (- 90 317 души) в следствие на лошото управление на пандемията от COVID-19 демографската картина бележи поредица от натрупващи се проблеми и системни грешки, които водят до все по-намаляващото както като абсолютен брой, така и живеещо на територията на страната население на България. В същото време демографската криза е първа и любима тема на популистката реторика, която обаче не е довела до нито едно цялостно, трайно и работещо решение за спиране и обръщане на негативните тенденции. 

Ако разглеждаме нещата само от гледна точка на икономическата перспектива, от влизането си в Европейския съюз през 2007 г. насам, България е в постоянен растеж и според най-актуалните данни на НСИ брутният вътрешен продукт (БВП) за четвъртото тримесечие на 2023 г. е по-голям от този за цялата 2003 г. Обективно погледнато, държавата е в най-доброто си икономическо състояние от началото на демократичните промени. 

В същото време, в разстояние на 35 години от преброяването през 1985 г. до 2021 г. населението е намаляло с 2 428 860 души, а само през последните 10 години от ценза през 2011 до 2021 г. – с 850 хил. души или 11, 5%. Обратнопропорционално на растежа на икономиката, населението се топи драстично и с устойчиви темпове, което показва, че икономическото благоденствие не е достатъчно, за да подобри благосъстоянието на българите, да повиши качеството и продължителността на живота им, да намали емиграцията и да накара младите хора да остават в България и да създават и отглеждат децата си тук, а не в чужбина. За подобно развитие на демографската картина са нужни много по-комплексни мерки, които засягат не просто механично увеличаване на доходите или раждаемостта, извадена извън контекст, но и подобряване на условията на живот, които създават сигурна, безопасна, перспективна среда за развитие с относително предвидим хоризонт, намаляване на корупцията, усещане за справедливост и правов ред, преодоляване на неравенствата и дискриминацията, драстично подобряване на качеството на здравеопазването, образованието, социалната подкрепа и закрилата. 

Дълги години демографският проблем беше популистки свеждан до популистката задача българската жена да ражда повече, дори до обвинението, че тя не желае да ражда деца, и с това е основен виновник за отрицателния прираст на населението. Това се оказа най-лесното оправдание и прехвърляне на отговорността и тежестта на проблема върху един изолиран и изопачен фактор. В същото време причините за демографския срив в България са изследвани дълбоко от редица български институции и прегледът на наличните множество обективни данни показват ясно реалните фактори, които влияят върху него.

Тенденцията на индекса на плодовитост у нас през последните 20 години е сравнително растяща, с промени в последните години, свързани с пандемията. България има индекс на плодовитост в средното за ЕС ниво – 1.58 за 2021 г. спрямо 1.53 за ЕС. Тези данни ясно показват, че българската жена може да бъде „оневинена” от ролята си на основен причинител на демографската криза и очевидно причините за отрицателния прираст се коренят в други фактори, а не в нормалното ниво на плодовитост и раждаемост. 

 Фиг. 3: Държавите в Европейския съюз, естествен прираст ; Източник: Datacommons.org 

Следователно, като два основни фактора за демографския срив се оформят първо огромната емиграция през последните три десетилетия и второ, решението на семействата, които остават в България, колко деца да имат спрямо условията и подкрепата, които държавата им предоставя, за да отглеждат тези деца.  Настоящата стратегия цели да предложи решения и на двата проблема, като предложи мерки, които да направят средата по-благоприятна от една страна, за да намали емиграционните потоци, а от друга, за да подобри състоянието на системите, подкрепящи семействата с деца в България, за да утвърдят те избора си да живеят и да се развиват тук, а не в други страни от Европа или света.

Демографски фактори 

Плодовитостта в България през 2022 г. 

Индексът на плодовитостта сред жените у нас е един от основните фактори, от които зависи демографското състояние на България. Противно на силно застъпената медийна линия, че българките не раждат достатъчно, коефициентът на плодовитост у нас е 1.78 през 2022 г. – на фона на среден индекс за Европа през 2021 г. (последната година, за която има данни на Евростат) от 1.53. 

Сред страните съседки за 2022 г. коефициентът на плодовитост за Румъния е 1.64, за Македония 1.47, 1.42 за Сърбия, за Гърция той възлиза на 1.27. Всъщност единствената съседна на България държава, която отчита по-висока плодовитост през 2022 г., е Турция с 1.9., като се имат предвид различните културни особености и структура на населението там.

Графика: Коефициентът на плодовитост в България през 2022 г. ; Източник: Национален статистически институт

РАЖДАЕМОСТ

Коефициент на раждаемост през последните 22 години

Посочван като по-несигурен измерител е коефициентът на раждаемост. При него се наблюдава ръст в периода 2000 г. – 2009 г. (от 9 до 10.7). След 2009 г. тенденцията е преобладаващо низходяща. 

Тенденции във възрастта на раждащите жени в България

Средната възраст на раждане на първо дете в страната се увеличава всяка година от 2000 г. насам. В началото на века тя възлиза на 23.5 г., а през 2022 г. – на 27.6 г. Средната възраст при раждане следва паралелна тенденция и се е увеличила от 24.9 г.   

От 2000-та година насам се наблюдава линеен спад на родилките под 20-годишна възраст, както и на тези, родили между 20 и 24 години. Различно стоят нещата сред възрастовата група от 30-34 г. Стремглав ръст от 2000 г. до 2009 г. и задържане на стабилни стойности, в пъти по-високи от тези в предходното десетилетие и до днес. 

Видим е постепенен ръст на родилките между 35 и 39 г., броят на които се умножава четирикратно от 2000 г. до 2022 г.  Тенденция от последните десет години, която достига връх през изминалата година е стремглавото увеличение, на жените между 40-44 г. и 45+, които раждат – броят на последните се увеличава от най-ниска стойност 13 през 2004 г. до 405 през 2022. 

Подобно на общите данни за страната, средната възраст за раждане в селата се е увеличила линейно. Възрастта на раждане на първо дете също се покачва с 2.9 години. 

Нагласи към раждаемостта и репродуктивното поведение според извадково изследване на НСИ, съпътстващо Преброяване 2021

Сред жените и мъжете на репродуктивна възраст у нас идеалният модел и личните им нагласи показват желание за семейство с две деца (63.3%). Втората по предпочитане категория е тридетното семейство (17.1%) и това с едно дете (7.9%).  Едва 1% от респондентите са посочили, че не желаят да имат деца. 

Изключително интересно е, че репродуктивните идеали и намерения на хората много често се различават от фактическия брой деца в семействата. Двудетният модел е както идеалът за семейство (63.3%), така и най-желан (61.9%). Сред всички лица в репродуктивна възраст обаче под половината са достигнали до него (32.7%). Семейство с три деца е идеалът за 17.1%, но го предпочитат по-малък дял от лицата (14.9%) и значително по-малко – само 4.3% – имат фактически три деца. Едно дете е идеалният брой за 7.9% от жените на възраст 15 – 49 години и мъжете на възраст 15 – 59 години. Значително по-голям дял от лицата имат едно дете (28.4%). Тези данни ясно показват, че макар че повечето хора да припознават модела на семейство с поне две деца като желан, те често се отказват на практика от решението да имат второ дете. Тук следва подробно да се изследват причините за този отказ и към тях да се насочат конкретни политики, така че хората да направят избора да имат второ или трето дете. 

СМЪРТНОСТ

Коефициентът на смъртност за България през 2022 г. възлиза на 18.4%. Това я поставя на върха на класациите по смъртност в Европа, а естественият прираст от години е отрицателен.

Смъртността е пряк резултат от здравето на населението. Важно е да уточним, че то не се състои само в отсъствието на болест, а е цялостен комплекс от физическото, психическото и социално благополучие (както го определя Световната здравна организация). Именно поради това смъртността в същността си е социален проблем, дълбоко обвързан с достъпа до здравеопазване, неравенствата и поведенческите модели в различните социални групи. Проучвания, базирани на Европейското социално изследване, насочват фокуса все повече към социалните детерминанти, които влияят на здравето, а благодарение на това – и на смъртността. Те включват здравните поведения – нездравословни и здравословни навици, честота на посещения при лекар, наличието на симптоми и болести. 

Един от главните измерители на здравето сред жителите на една държава е тяхната субективна здравна самооценка. Той отразява как индивидите определят собственото си здравословно състояние и е базиран на предположението, че те могат да бъдат максимално обективни в преценката си. 

В България откриваме изключителни разлики в здравната самооценка на хора от различни подоходни групи, както и здравни неравенства въз основа на нивото на образование, етноса и естеството на труда, който те извършват. Най-ключовият извод, който изследванията на здравната самооценка дават е че по-високо образованите граждани са и по-здрави и казват, че по-рядко боледуват. 

Графика:  Самооценка на здравното състояние ; Източник: Европейско социално изследване, 2010 г.


Международно проучване,  наименувано „Здравето и неговите детерминанти” от 2016 г. и базирано на ЕСС, прави следният извод: Не е достатъчно да се адресират рисковите поведения като тютюнопушене, ако това не съдържа анализ на обществените неравенства, условията на труд и на живот, както и цялостната система на здравеопазване.

Показателят за преждевременна смъртност през 2021 г. е 20.3%. Очакваната средна продължителност на живота на българските граждани за периода 2020-2022 г. възлиза на 71.9 години. Жените живеят със 7.5 години повече от мъжете, като очакваната средна продължителност на живота на мъж е едва 68.3 години. Увеличаващите се нива на смъртност са пряко обвързани с други значими демографски процеси, описани по-горе – миграцията на голяма част от младото население, както и цялостното застаряване в България. 


Според проучване от 2010 г. на Европейско социално изследване на здравната самооценка на българите, показва, че колкото по-висока е възрастта на респондентите, толкова по-негативно те оценяват здравословното си състояние. Разлики има и в отговорите на хората от селата и тези от градовете. Най-голямата част от групата на тези, определили здравето си като лошо или много лошо, е съставена от респонденти от селата. 

В България също се наблюдават и по-високи от европейските нива на болести, често причинени от нездравословни и рискови здравни поведения (висока консумация на алкохол, тютюнопушене, липса на физическа активност и пр.) като например сърдечно-съдови и онкологични заболявания, които са посочвани от Европейската комисия като едни от основните причини за смъртността у нас. 

Графика:  Причини за смъртните случаи при мъжете и жените ; Източник: Базата данни на Евростат към 2014 г.

Според проучване през 2008 г., посветено на рисковите здравни поведения, в рамките на Европейското здравно интервю, почти половината (40.5%) от респондентите от мъжки пол и 18.9% от жените пушат всеки ден. Около 40% от мъжете са извършвали силно натоварващи дейности в седмицата, в която е проведено изследването, и над половината от тях са с наднормено тегло.

Икономическата ситуация в страната също дава отражение върху здравното състояние на нейните граждани. Данните показват значително повишаване на смъртността от сърдечно-съдови заболявания в периода на най-тежката икономическа криза в близката история, а именно периода на хиперинфлация от 1997 г. 

България е и сред страните, в които към началото на второто десетилетие на 21-ви век тенденцията на новообразуваните ракови образувания е растяща.

Не на последно място по важност, ключово е разглеждането на предотвратимата смъртност – случаите, в които при ефективна и навременна медицинска помощ смъртността от дадени заболявания би била предотвратима. Данни от „Здравен профил на България” на Европейската комисия поставят страната ни сред държавите с най-високи нива на предотвратима смъртност.

Показателите за смъртността в България са сред най-високите в Европа. Специфичните характеристики на системата на здравеопазване в страната, както и широко разпространените у нас рискови здравни поведения са част от причините стойностите на смъртността у нас да са толкова високи. Към тях могат да се добавят и причини като неравномерния достъп до качествено здравеопазване и до специфични специалисти на регионален принцип, липсата на интегрирани социални и здравни услуги в общността. Не на последно място към причините за високата смъртност и ниската здравна култура през последните години трябва да се добави и изключително високото ниво на дезинформация, доверяване на фалшиви източници и търсене на информация не от здравни специалисти, а от непроверени източници, особено по теми, свързани с квази- или псевдомедицински методи на лечение. Причините за това трябва да се търсят основно в огромното недоверие в институциите, особено в здравните такива, което е коментирано в други части на анализа, но се нарежда сред причините за толкова големия дял на предотвратими причини за смъртност. 

Всички тези фактори, в съчетание с традиционно големия процент на инвестиции в здравеопазване, свързани с болнично лечение и лекарства за сметка на профилактика, превенция и доболнична помощ (както при деца, така и при възрастни), показват, че държавата, доколкото има здравна стратегия, залага на реактивното, а не на превантивното и проактивно действие, което е едновременно неефективен и скъп начин за поддържане на общественото здраве. 

Факторът застаряване 

Застаряването на населението е тенденция, излизаща далеч извън българските граници и обхващаща целият Европейски. Броят на гражданите над 65 години у нас надвишава средния за ЕС само с един процентен пункт и възлиза на 22% – същият процент като в Германия, Финландия и Португалия.

МИГРАЦИЯ И ДВИЖЕНИЕ НА НАСЕЛЕНИЕТО

Исторически план на външната миграция 

Огромна емиграционна вълна започва веднага след падането на социалистическия режим през 1989 г. и през кризите, съпътствали почти целия период до края на ’90 години. Тя е мотивирана както от икономически, така и от политически и социални подбуди. Търсейки реализация извън тепърва адаптиращата се към демокрацията и икономически нестабилна България, все повече висококвалифицирани млади хора напускат страната. Това се дължи на комплекс от причини – част от които са нарастването на броя завършили висше образование (повече от три пъти увеличение за периода 1990 – 1999 г.) и паралелното  дванайсетократно увеличаване на безработицата, валутния срив и политическата нестабилност. Последната се оказва също сериозен мотиватор поради усещането за реална липса на смяна на модела на управление и периода на пик на организираната престъпност, която почти напълно доминира обществения живот. В България буквално става трудно и опасно да се живее. 

След установяването на сравнителна политическа и икономическа стабилност, миграцията намалява – до приемането на страната в ЕС през 2007 г, когато се наблюдава ново ускоряване на миграционния поток, който обаче може да се схваща и в позитивен план като присъединяването на България към съвременния свят на свободно придвижване, отворени пазари, разширени възможности и наднационална принадлежност, която дава Европейския съюз. Възможността хората да работят в различни части на Европа, да прекарват свободното си време, посещавайки чужди държави, образовайки се в чужбина и черпейки от много по-широк набор от знания, умения и технологичен напредък трябва да се разглежда като още една перспектива за консолидация на националното и подобряване на условията на живот в България, която от своя страна може да стане привлекателно място за имиграция и обратна миграция. 

Броят на изселените от страната граждани намалява драстично през последните 4 години. През 2019 г. те наброяват 39 941 души. През 2021 г. те са 26 755 . През 2023 г. обаче мигрират едва половината – 13 175 души. Възможно е причините за това да са външнополитически, свързани с войната в Украйна и икономическата нестабилност в целия свят, или процесите да са все още забавени от последиците от ковид кризата. 

За сметка на това броят на заселилите се в България не търпи толкова драстични промени, въпреки изменящите се външни фактори като войната в Украйна и Ковид пандемията ( 37 929 през 2019 г., 37 364 през 2020 г., 39 461 през 2021 г., и пик от 40 619 през 2022 г.). 

През миналата година по-голям е делът на емигрантите от мъжки пол ( 8 478 мъже срещу 4 697 жени). Вероятно това се дължи на тенденцията мъжете първи да емигрират с цел да се установят в чужбина, да намерят работа и жилище, а семейството им да емигрира на по-късен етап. 

Графика: Изселени жители на България по пол (мъже – в ляво; жени – в дясно) 2019 г. – 2022 г. ; Източник: НСИ

Най-застъпените възрастови групи сред мъжете емигранти са респективно 45-49 г. (1 094), 40-44 г. (983), 35-39 г (898). и 30-34 г (807). Изненадващо, сред жените най-много емигрантки са на възраст между 70 и 74 г., над 80 години и 75 -79 г. (съответно 739, 447 и 391 емигрирали български гражданки). Според тези данни няма причина да се смята, че жените в детеродна възраст масово емигрират, а по-скоро, че техният брой е ограничен, предвид, че към момента в тази възрастова група попадат родените през ’90те години жени, когато отрицателният прираст, базиран на ниска раждаемост и много висока емиграция, достига най-ниските си нива и на практика родените и останали в България в това десетилетие жени са относително малък брой и дори нормална стойност на плодовитостта им не може да компенсира този дисбаланс в поколенията. 

Данни от ‘‘Преброяване 2021 г.‘‘, проведено от Националния статистически институт, посочват, че 11.9% от българските граждани обмислят или вече са в процеса на осъществяване на външна миграция.

Главните причини са желанието за по-висок жизнен стандарт (57,5%), желанието за по-висок доход и възможност за увеличаване на спестяванията (21,9%) и професионалната реализация (4.7%). Едва 3.2% от респондентите на възраст между 15 и 74 г. са категорични в нагласата си, че не искат да се върнат в България. 


Данните от преброяването сочат, че колкото по-високо е образованието на анкетирания, толкова по-ниско е желанието му за емиграция, което е солидна основа за анализи за добавената стойност на инвестициите в образование, която ще бъде разгледана в следващите части на настоящия документ. 

 Неправителствени проучвания 

Проучване на Алфа Рисърч, проведено между 7 и 20 септември 2022 г. в рамките на проект “Сътрудничество за достойни условия на труд”, показва, че по-голямата част (67%) от респондентите са семейни или съжителстват с партньор, а малко над 38% имат деца. От всеки десет анкетирани едва двама заминават да работят в чужбина за първи път. 

Краткосрочната и сезонната заетост са предпочитани сред жените, жителите на големи населени места, емигрантите с деца и тези с ниски или никакви доходи, както и тези с интерес в земеделската дейност. Интересът към дългосрочната заетост е срещан сред лицата, които планират да работят една и съща професия у нас и в чужбина, тези от турската етническа група и мигрантите на възраст между 46 и 55 г. 

Тези данни очертават много ясна картина и профил на причините, поради които семействата с деца търсят сезонна или краткосрочна заетост, както и които групи от населението попадат в най-голям риск от емиграция – най-младите и най-уязвимите, с ниски доходи и образование, както и семействата, за които сезонната заетост се оказва единствена възможност и източник на доходи и нормален стандарт на живот. Обикновено този вид трудова миграция има силно изразен регионален профил и оставя след себе си цели градове и села с така наречените „евросираци” – деца на родители, работещи в чужбина, които са в много по-висок риск от редица образователни, здравни, социални и други проблеми, включително насилие, пренебрегване и злоупотреба, но не са разпознати като отделна група с насочени политики за подкрепа и предпазване от социално изключване. Към тази група следва да се прибавят и децата, които прекъсват образованието си, за да пътуват заедно със семействата си в чужбина, а след това се връщат към образователна система, която няма инструменти и достатъчна гъвкавост да ги интегрира обратно, което често води до трайно отпадане от училище.

Трудовите мигранти също имат с 50% повече деца на семейство в сравнение с цялостните данни за страната. 

Типът труд, упражняван от мигрантите, е в много по-голяма степен ръчен и нискоквалифициран спрямо средното за страната. В България 90% от тях са получавали под средната работна заплата.

Две трети от трудовите мигранти обосновават миграцията си с търсене на по-добри материални перспективи и очаквания за по-добро заплащане. За останалата една трета миграцията е въпрос на оцеляване. Те посочват, че неспособността им да се издържат у нас е причината да емигрират в чужбина. Така сред анкетираните се сформират две групи.

Сред тези, които емигрират поради тежки финансови проблеми у нас, е по-застъпено ниското ниво на образование – 44% процента от завършилите средно непрофилирано образование и 56% от лицата, които не са завършили средно образование или не притежават никаква образователна степен, посочват именно тази причина за трудова миграция. Голяма част от тях са от турски или ромски произход, без трудова квалификация и идват от малки населени места. В чужбина, те търсят работа в сферата на неквалифицирания труд в строителството или селското стопанство и земеделието.

 
За разликата от представителите на първата група, при 69% от завършилите средно образование и 72% от завършилите висше образование причините за емиграция са свързани не с оцеляването, а с търсенето на по-добри възможности. По-голяма част от тях владеят и чужди езици. 

И сред двете горепосочени групи най-силната мотивация за трудова миграция в чужбина е финансовата. Мнозинството от 96% заявяват, че очакванията за по-високи доходи са изиграли ключова роля във взимането на решение за напускане на страната. 

Проучване на ‘‘АФИС‘‘ от март 2023 г. представя данни относно отношението спрямо миграцията, България и това, което е най-важно за тях в средата, на 1608 души, 600 от които живеят извън страната.  

Усещането за липса на развитие в страната нараства – през 2001 г. 33,4% от респондентите отговарят, че България се развива в грешна посока – по-малко от тези, които са споделили, че страната ни е на прав път – 38,7%.

 
През 2023 г. нещата стоят различно – 60,3% от анкетираните са убедени, че България върви по грешен път – а на противното мнение са едва 14,2%, двойно по-малко от отговорилите по същия начин преди 22 години.

Отношението на респондентите към институциите също обрисува картина на недоверие. То е най-високо е спрямо здравните заведения (69,2%), а най-ниско към образователните учреждения (45,5%) – и все пак, няма нито една институция, към която сред изследваната група да преобладава доверието. Тези обществени настроения нарастват през годините – доверието надделява над недоверието до 2007 г. Драстична промяна виждаме през 2019 г. – 51,5% недоверие срещу 25,9% доверие и обостряне на тези настроения през 2023 г. – 53,5% и 23,2%. 

Едно от най-интересните наблюдения на проучването е именно това кои фактори правят живота им у нас привлекателен и непривлекателен. Природата и околната среда, редом с хората и традициите са най-благоприятните черти на живота в България за респондентите. Най-малко от тях са посочили здравната помощ и медицината. Това, което за тях прави държавата най-непривлекателна за живот,  са бедността, трудният достъп до медицински грижи и престъпността. 

ФАКТОРИ, КОИТО ВЛИЯЯТ ВЪРХУ РЕШЕНИЕТО ЗА РАЖДАНЕ НА ДЕТЕ


Родителството остава един от най-големите фактори за неравенството, срещано от жените на работното място, въпреки изравняването на участието на жените в образователните програми и по-високото образование на жените в сравнение с мъжете в държави с висок среден доход. Една от причините за това е липсата на гъвкавост на работното място, съпътствана от ефектите на отсъствието от работа и завръщане на намалено работно време. Всичко изброено по-горе има негативен ефект върху финансовата компенсация на жените на пазара на труда. 

Въпреки че България е една от страните с най-добре платено и най-дълго майчинство в света, както и с много добра защита на работещите майки в първите 3 години след раждането на детето им (на хартия), се оказва, че тези социални привилегии всъщност работят в ущърб на жените, които желаят активно да се завърнат на пазара на труда, защото са създали сериозен дисбаланс спрямо осигуряването на достатъчно на брой и като разнообразие и качество услуги за ранно обучение и грижа (детегледачи, ясли и детски градини, дневна грижа, кооперативи), но също така и не съществуват почти никакви стимули за работодателите да предлагат по-гъвкаво работно време, съкратено работно време, дистанционна работа и други форми, подходящи за майките или изобщо родителите на деца в предучилищна и ранна училищна възраст. Все още слабо развито, макар и разширяващо своя гарантиран обхват по закон, е бащинството и активното включване на бащите в отглеждането на децата, като в някои професии и бизнеси то не се толерира и разрешава на работника или на него се гледа с насмешка. 

В същото време налице са множество незаконни практики на прекратяване на договори, уволнения и скрита дискриминация при наемане на работа на жени с деца или в детеродна възраст спрямо други работници, въпреки фактическата възможност за правна защита. Работодателите си позволяват подобни действия, защото разчитат, че жените с деца често са в уязвима финансова позиция и няма да търсят правата си по законов ред, а санкции спрямо тях не могат да произтекат по друг начин. 

ПЛАН ЗА ПОДКРЕПА НА БЪЛГАРСКИТЕ СЕМЕЙСТВА

Българското семейство трябва да бъде центърът на усилията ни като държава, за да може България да се развива като страна, в която семействата желаят да останат и да получават всички възможности да развиват потенциала си. Освен по чисто икономически подбуди и логика, според които държавата се нуждае както от работна сила и да запази най-добрия потенциал на хората си, така и за да може обществото да се развива и да утвърждава националното си самосъзнание и приоритети на база на успехи и постижения в настоящето, на развитието на активното гражданско общество и най-ценните постижения на съвременната култура, наука и технологии.

Този документ е насочен към българското семейство, най-вече към българските родители. На тях ние поверяваме трите най-важни стълба за съществуването на една държава – раждането и отглеждането на деца, поддържането на икономиката и поддържането на устойчиво бъдеще на България.

Предлагаме документ с мерки, фокусирани изцяло в подкрепа на българското семейство и хората, избрали да станат родители. Мерките обхващат всички аспекти на живота на едно семейство – от майчиното и детското здраве, които съпътстват създаването, раждането и отглеждането на здраво дете, през здравните грижи, ранното развитие,  образованието, жилищните политики, пазара на труда, социалната сигурност и политиките за хората с увреждания и възрастните хора. 

Надяваме се тази визия да се превърне в пътна карта за мерките, в които българската държава насочва усилия, за да създаде необходимите условия всяко българско семейство да избере да живее и да се развива в България, а ако е напуснало страната – да се върне с желание, защото вижда подходяща и подкрепяща среда за отглеждане на своите деца и осигуряване на дългосрочна сигурност за всички членове на семейството. 

ГЛАВА ПЪРВА: МАЙЧИНО И ДЕТСКО ЗДРАВЕ

Майчино здраве 

Около половината от ражданията в България през последните години се извършват с цезарово сечение. Официалната статистика, предоставена от Министерството на здравеопазването и Националната здравноосигурителна каса сочи, че около 27 000 от ражданията във всяка годините между 2015 г. 2019 г. вкл. са оперативни, като заради намаляващия им общ брой това число съставлява близо 48% през 2019 г. Важно е да се спомене също, че в България почти не съществува опция за опит за вагинално раждане след цезарово сечение, което предполага, че след раждане с цезарово сечение, всички следващи раждания също ще бъдат такива.

Здравните институции на този етап не събират данни, не ги анализират и не приоритизират подобряването на условията за раждане, като в това число попадат както по-добрият медицински и здравен изход за майката и бебето, така и акцент върху преживяването на раждащите жени – фактори, които влияят върху избора на жените да имат (още едно) дете. До 2023 г. около 1/10 от всички родилки постъпваха за раждане без никакъв медицински преглед по време на бременността. Това бяха здравно неосигурени бременни жени, които нямаха достъп до медицинска грижа поради ограничените възможности за това, заложени в нормативната уредба. През август 2022 г. бяха приети промени в Наредба 26/14 юни 2007 на Министерството на здравеопазването, с което достъпът до медицински услуги за тази група жени беше разширен. От началото на 2023 г. те имат право на до 4 профилактични прегледа, както и на х

оспитализация при бременност с повишен риск до два пъти в годината по клинична пътека. Предвидена е и акушерска ехография два пъти за срока на бременността – един път през първия триместър и втори път – между 16-а и 20-а гестационна седмица. Бременните ще могат да се възползват и от пълен пакет медико-диагностични изследвания един път при първото им посещение при специалист и по-късно – в пети и осми лунарен месец. 

Този въпрос е от особена важност за подобряване на показателите в сферата на мъртворажданията и ранната неонатална смъртност, които показват голяма регионална амплитуда, от което следва – и голям потенциал за намаляване на този вид загуба на детско здраве и живот.

Детско здраве

През 2023 г. във връзка с проекта за създаване на Национална педиатрична болница и с техническата подкрепа на Европейската инвестиционна банка беше изготвен анализ на системата за предоставяне на педиатрични грижи в България. Основният извод от анализа е, че освен от национална болница, българската детска медицина има нужда от цялостна реформа. 

Основните показатели за здравето на децата са по-лоши в сравнение със средните европейските показатели: значително по-висока детска смъртност; висока честота на преждевременно родените бебета; по-голяма честота на децата с увреждания; по-висока честота на децата, диагностицирани с хронични заболявания; висок процент на деца с наднормено тегло и затлъстяване; постоянна тенденция на висока честота на заболявания при децата, причинени от нездравословен начин на живот и/или рисково поведение, голям процент от децата и младите хора, употребяващи алкохол и цигари прекарващи много време в интернет и социалните медии. 

Докладът подчертава липсата на достатъчно инвестиции в превенцията в съчетание със следните проблеми, посочени и в Националната здравна стратегия за 2030 г.: 

  • драстични териториални различия;
  • липсата на висококачествени здравни услуги, адаптирани към специфичните нужди на децата;Ефектите от демографската криза са фокус и на най-новия доклад на Световната банка за публичните финанси в България, представен в средата на февруари 2024 г. Според него дългосрочните предизвикателства пред страната са свързани основно с негативната демография, която ще оказва все по-голям натиск върху разходната част на държавния бюджет – пенсии, здравеопазване, дългосрочна грижа. Без целенасочени усилия за преодоляване на негативното развитие до 2050 г. икономическият растеж на страната може да се забави до 1,25%  – ниво, което би довело до свиване на приходната част и увеличаване на разходната и нарастване на дълга на страната до над 70% до 2050 г. заради натиска върху разходната част.
  •  В обобщение, без достатъчно работещо население в активна възраст, което да допринася към бюджета, ще стане невъзможно държавата да покрива социалните разходи на все по-застаряващото неактивно население, както и на децата и хората, имащи нужда от социална закрила.  
  • недостатъчното финансиране на услугите в първичната и извънболничната помощ;
  • липсата на координирана система за болнични педиатрични грижи на национално и регионално равнище;
  • недостатъчните възможности за прилагане на високотехнологични методи за лечение, особено в случаи на онкологични заболявания;
  • липсата на целенасочени механизми за финансиране в системата на детското здравеопазване въз основа на политическите приоритети и постигнатите резултати.

Българската здравна система е ориентирана изцяло към болничната помощ, в която се разходват най-голям дял от публичните средства за здравеопазване. Това важи и за детското здравеопазване, въпреки че по оценка на специалистите в почти 90% от случаите детската патология може, а според съвременните стандарти и следва да бъде лекувана в извънболничната помощ. 

В същото време по данни на СЗО от 2018 г. България е европейската държава с най-голям брой хоспитализирани деца до 5-годишна възраст – 518 на 1000 души население. 

Въпреки девиациите в статистиката общият дял на мъртвородените у нас трайно остава сред най-високите в ЕС. През 2022 г. те са най-малко от 2000 г. насам – 321. Най-плодовитата в общ план година – 2009 г. – отбелязва и кореспондиращо най-висок брой на мъртвородени бебета – 616. 

Най-бедните региони (не само в страната, но и в ЕС) – южен централен и северозападен отбелязват сравнително високи нива на мъртвородени деца на фона на региони като североизточния. Сравнителни данни за общия брой мъртвораждания в периода от 2008 г. до 2017 г. вкл. показват, че в областите с най-много мъртвораждания – Видин, Ловеч, Сливен и София-област – разликата с областите с най-малко мъртвородени (София-град и Смолян) е над два пъти. В рамките на отделна година разликите между областта с най-нисък дял на мъртвородените и областта с най-висок дял може да достигне над 5 пъти. 

Детска смъртност

България е част от общата европейска тенденция за устойчиво намаляване на детската смъртност в последния половин век, но темпът на подобрение е сравнително малък и не позволява страната ни да излезе от негативната челна тройка на държавите с най-висока детска смъртност в ЕС от самото ни влизане в съюза до момента.

През 2001 г. коефициентът на детска смъртност е бил 14.4%, а през 2021 г. – 5.6‰.  Следпандемичната  2021 г. е добре да бъде взета под внимание като година-изключение, в която за първи път от десетилетие се наблюдава увеличение по всички показатели за детска смъртност спрямо предходната 2020. Коефициентът е 5.6 на 1000 живородени деца, като с това се връща на нивата от 2019 г. През 2020 г. е бил 5.1‰. В абсолютни стойности това означава 326 починали деца на възраст до 1 година , при 301 през 2020 г. и 342 през 2019 г. Страната ни продължава да изостава спрямо средното ниво на детска смъртност в Европейския съюз, което е 3.2 ‰ за 2021 г. Нещо повече, през тази година България е държавата в ЕС с най-висока детска смъртност в съюза. 

Покачването на детската смъртност се дължи изцяло на влошаване на показателя за селата. Тенденцията коефициентът на детска смъртност да е значително по-висок в селата, отколкото в градовете, е трайна, като през 2021 г. делът на починалите в проследяваната група в селата е почти двоен спрямо този в градовете – 8,7‰ спрямо 4,5‰. 

В регионален аспект през 2021 г. областите с коефициент на детската смъртност  под средния за страната са дванадесет, като най-нисък е в областите Кюстендил – 1,3‰, и Благоевград – 1,5‰. Най-висока стойност на коефициента на детска смъртност е регистрирана в областите Сливен (14.8‰), Видин (13,3‰) и Силистра (12,7‰). За сравнение, през 2022 г. в общо десет области коефициентът на детска смъртност е по-нисък от средния за страната, като най-нисък е в областите Кърджали – 0.9‰, Перник – 1.3‰, и София – 1.5‰. Най-висока стойност на коефициента на детска смъртност е регистрирана в областите Ямбол (11.6‰), Добрич (10.2‰) и Враца (9.7‰). 

До момента няма проведен институционален анализ на причините за някои устойчиви драстични регионални различия в показателите за детска смъртност. По косвени данни може да се разгледат няколко хипотези за факторите, които влияят: 

  • Дял на здравно неосигурените бременни в областта; 
  • Достъп до пренатална грижа – брой специалисти по АГ и акушерски практики към брой жени на възраст от 15 до 49 години в областта;
  • Достъп до високоспециализирана пренатална грижа – брой специалисти по АГ с лиценз да извършват високоспециализирани изследвания по време на бременността, наличие и брой на медицински лаборатории за изследване на кръвни показатели;
  • Достъп до родилна и неонатална грижа от II и III ниво в рамките на или в близост до населеното място – наличие и брой на ЛЗ с такова отделение в областта;
  • Достъп до родилна и неонатална грижа от II и III ниво в съседно населено място или съседна област – изследване на броя регистрирани новородени по постоянен адрес на родителите спрямо броя на родените в съответното лечебно заведение в населеното място може да даде отговор на въпроса жителите на кои области предпочитат да раждат извън областта си;
  • Достъп до патронажна грижа и извънболнична педиатрична помощ в рамките на първите 12 месеца след раждането – брой педиатри, които работят по договор за СИМП с НЗОК в населеното място; наличие и брой патронажни услуги. 
  • Нивото на смъртността при децата по възрастови групи, съответно 0.2‰ за възрастта 1-9 г. и 0.3‰ за възрастта 10-19 г. остава постоянно в последните три години (2020 – 2022).

Тенденцията при причините за смъртността при децата до 1 година е трайно непроменена. Над 90% от умиранията в тази възрастова група се дължат на 6 класа болести. Преобладават починалите поради „Състояния, възникващи през перинаталния период“ и „Вродени аномалии, деформации и хромозомни аберации“. Сред другите значими причини за детска смъртност остават болестите на дихателната система и болестите на органите на кръвообращението. 

Вземайки предвид всички изложени дотук данни, може да се направи заключението, че за ускоряване на темпа на намаляване на детската смъртност следва да се положат на първо място усилия за подобряване на майчиното здраве, родилната и неонаталната грижа, както и за гарантиране на достъпа до педиатрична грижа на семейства в неблагоприятно положение в първите 12 месеца след раждането на дете. 

Майчина смъртност

В аспекта на общественото здраве мащабът на проблема за майчината смъртност надхвърля границите на акушерската проблематика и акушерския времеви период и дългосрочно рефлектира върху майчиното здраве и детското здраве. За майката и детето би трябвало да се мисли като за една единица при предоставянето на здравна грижа поради няколко причини:

  • Периодът на развитие на фетуса е около 40 седмици. През този период, той получава всички хранителни вещества и кислород от майчината кръв;
  • Здравето на детето е сложно свързано с майчиното здраве;
  • Болестите, от които страда майката през бременността, увреждат здравето на фетуса;
  • Дори след раждането детето е зависимо за своето хранене от майката най-малко през първата година на живота си;
  • През първите няколко години от живота на детето посещенията на лекар са заедно с майката;
  • Менталното и социално развитие на детето също зависи от майката, защото тя е най-ранният учител на детето. Смъртта на майката е причина за Синдрома на майчина депривация.

 Това поставя въпроса за майчината заболеваемост и свързаната с нея смъртност през бременността, тяхната профилактика и лечение и организацията на здравната система. Липсват данни за медицинската грижа от извънболничната и спешната помощ. Липсват данни за управление на клиничното състояние при манифестни и латентни състояния през бременността.

Не всички болници са предоставили данни за проучването за смъртността на родилките в България, налице е неправилно отчитане на смъртността при родилките, когато има съпътстваща диагноза и усложнения, а наличните данни за смъртността на родилките дават информация в тесен контекст, който не позволява достатъчно детайлен анализ. Проблемът за майчината смъртност е не само медицински, в тесен смисъл акушерски, но и социално–медицински проблем и като такива трябва да се търсят и решенията му.

Недостиг на медицински персонал

Върху изложените дотук показатели на майчиното и детско здраве силно влияние оказват наличието и организацията на медицинските специалисти. 

В края на 2023 г. беше публикуван  доклад на Съвета за икономически анализи относно недостига на медицински специалисти. Документът дава ясно да се разбере, че докато общия брой на лекарите в страната е по-скоро задоволителен, то лекарите по конкретни специалности са в остър недостиг, а медицинските сестри са намалели до ниво, което застрашава функционирането на системата. Сред лекарските специалности като най-остър е очертан недостигът от общопрактикуващи лекари – при медиана (среден брой специалисти на 100 000 души население в дадената държава) 72,1 на 100 хил. души население, за България стойността възлиза на 57,4. Това съответства на недостиг от малко повече от 1000 лекари за цялата страна. В относително изражение това представлява недостиг, равняващ се на около 1/4 от общия брой общопрактикуващи лекари, отчетен за 2021 г. Единствената област, в която съотношението на броя на общопрактикуващите лекари спрямо медианата, изчислена за избраната група държави, е над единица, е област Плевен. В абсолютни числа най-голям недостиг се наблюдава в областите София (столица) (приблизително 200 лекари), Бургас (над 100 лекари) и Пловдив (над 70 лекари).

След тях се нареждат психиатрите, при които съотношението на 100 хил. души е 10,2, при медиана от 17,0. Това предполага дефицит от над 460 психиатри или над 70% от общия им брой за 2021 г. При психиатрите също само в една област не се наблюдава дефицит – област Ловеч. Най-остър е дефицитът в област София (столица) (над 90 психиатри), следвана от област Пловдив (около 50 психиатри) и областите Благоевград, Бургас и Варна (с недостиг от по над 30 психиатри).

Като цяло може да се приеме, че по показателите, касаещи останалите специалности (акушер-гинеколози, педиатри, хирурзи), България се представя относително по-добре спрямо медианата за избраните европейски държави.

Положително отклонение е пресметнато и за акушерките – при медиана от 34,6, стойността за България е 47,5. Нещо повече, за тази категория специалисти съотношението им към общия брой акушер-гинеколози за страната е равно на приблизително 1,9:1. Такова съотношение е сравнително благоприятно, но все пак е значително по-ниско от препоръчваното от СЗО 3:1.17 Ако последното съотношение бъде прието за референтно, това би означавало недостиг от приблизително 2000 акушерки или около 60% от общата им наличност. 

На този фон ясно се очертава значителен дефицит на медицински сестри – за България техният брой на 100 хил. души население е 419,0, при медиана от 666,3. Съотнесено към общото население на България, този недостиг съответства на приблизително 16,9 хил. медицински сестри или приблизително 60% от наличността им към 2021 г. Съотношението между броя на медицинските сестри и броя на лекарите за същата година е 0,97:1. То е крайно неблагоприятно за адекватното функциониране на здравната система. За да бъде достигнато съотношение 2:118 (което е по-ниско от препоръчваното от СЗО 3:1), дефицитът, който трябва да бъде преодолян, възлиза на над 29 хил. сестри (повече от настоящия им брой). Най-неблагоприятна е ситуацията при обезпечеността с медицински сестри. Няма област, в която техният брой да съответства на изчислената референтна стойност. Само за област София (столица) са необходими над 2500 медицински сестри. В област Пловдив не достигат почти 1400, а в област Варна – почти 1500 медицински сестри. Ако вместо референтната стойност се заложи изискуемо съотношение между медицински сестри и лекари 2:1, то тогава в област София (столица) недостигът би възлязъл на над 8000 медицински сестри. В област Пловдив той би достигнал близо 4000, а в област Варна – над 3000 медицински сестри. Вътрешното разпределение на медицинските специалисти във всяка област поотделно също е свързано с концентрация в областните центрове, докато в по-малките населени места достъпът до медицински услуги е затруднен в значително по-висока степен.

В повече детайли осигуреността със специалисти по детски болести е разгледана в доклада “Оценка на нуждите на детското здравеопазване”, създаен с техническата подкрепа на ЕИБ. Анализът на наличността на педиатрите по региони в страната показва, че общият дефицит е 512 специалисти и е особено изразен в Ямбол, Сливен, Силистра, Ловеч, Перник, Кюстендил, където осигуряването на педиатри е около и под пет лекари на 100,000 души население при търсене на седемнадесет лекари на 100,000 души. Само в две области — Габрово и Търговище, наличието на педиатри отговаря на нуждите, и това е свързано до голяма степен с малкия дял на детското население в областта.

Майчинството в България 

България разполага с комплексна система на обезщетения и политики, с цел осигуряване на отпуск и обезщетения при майчинство. 

Отпускът, според Кодекса на Труда, може да бъде шест вида, всеки един от които се признава за трудов и осигурителен стаж. Най-често срещаният е платен отпуск за бременност и раждане от 410 календарни дни, 45 от които – преди раждането. За бащата той е в размер на 15 дни, а след като бебето навърши 6 месеца, може да избере да поеме грижата за детето за остатъка от 410-те дни. Съществува и възможността за платен отпуск за отглеждане на дете до навършването му на 2-годишна възраст, както и отпуск на основание кърмене и хранене на малко дете. В случай, че трудовият договор го позволява, ако майката има две или повече живи деца, също ѝ се полага допълнителен платен отпуск. 

Неплатен отпуск в размер на 6 месеца е възможен (и след използването на горепосочените платени отпуски) до навършване на 8-годишна възраст на детето, в случай, че и двамата родители работят, а детето не е настанено в заведение на пълна държавна издръжка. Съществува опцията за прехвърляне на 5 месеца от полагащите се 6 от единия родител (или осиновител) към другия. 

В случай на пълно осиновяване на дете на възраст между 2 г. и 5 г. от жена тя има право на 365 дни платен отпуск от деня на официално поемане на грижите за детето. 

Бащата или осиновителят има право на 2 месеца отпуск за отглеждане на дете до 8 години. 

Що се отнася до паричните обезщетения при бременност, майчинство и родителство, те се изплащат на осигурените родители. Жените трябва да имат най-малко 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за общо заболяване и майчинство. За придобиване право на обезщетение при раждане на дете за срок до 15 дни, бащата трябва да има най-малко 6 месеца осигурителен стаж, като осигурен за общо заболяване и майчинство. Правото на обезщетение се полага дори и когато осигурителните вноски са дължими, а не внесени – освен за самоосигуряващите се лица. 

Мерки, подкрепящи периода на бременността, майчиното и детско здраве

Асистирана репродукция

  • Да не се отменя възрастовото ограничение за финансиране;
  • Да се въведат изисквания към специализираните клиники за асистирана репродукция за протоколи за добра практика и доказване на успеваемост чрез данните в ИАМО, за да работят с публично финансиране;
  • НЗОК да покрива изследванията, необходими като минимум съгласно Наредба № 28 от 2007 г. за дейности по асистирана репродукция;
  • Да се регламентира спецификата на проследяване на бременност на жени с безплодие в анамнезата (забременели с асистирана репродукция);
  • Да се регламентира и гарантира комуникацията между екипа по асистирана репродукция, екипа, проследяващ бременността и родилния екип;
  • НЗОК да поеме заплащането на изследване на яйчников резерв и спермограма за жени 20-40 г. и мъже 20-45 г. с предполагаеми проблеми, свързани с репродуктивното здраве.

Бременност

Здравни услуги (краткосрочни)

  • Да се утвърдят правила за добра практика, включващи регламент за насочване на пациента към подходящ специалист или протокол за лечение;
  • Да се приемат необходимите промени в Закона за здравното осигуряване и Закона за социалното осигуряване на медицинските сестри за участие на Българската асоциация на професионалистите по здравни грижи в Националния рамков договор;
  • Бюджетиране на дейностите по Националната програма за подобряване на майчиното и детско здраве и създаване на ефективни механизми за реален контрол на дейностите и по-добро обхващане и проследяване на бременни от уязвими групи;
  • Въвеждане регламент (вкл. санкции) от НЗОК за договорните  партньори за работа по Наредба № 26 на МЗ от 2007 г.;
  • Промяна в Наредба № 8 на МЗ от 2016 г. за профилактичните прегледи и диспансеризацията за преформулиране на високоспециализирани прегледи по време на бременността, в това число срок на провеждане, изисквания за квалификация на лекаря по АГ, който има право да ги провежда, и изисквания за апаратура;
  • Включване на масов скрининг (за всички бременни жени) на ОГТТ (за риск от гестационен диабет).

 Здравни услуги  (средносрочни)

  • Поетапно създаване на условия за въвеждане на акушерски модел на проследяваща грижа за здравите бременни/раждащи/родилки, според препоръките на СЗО;
  • Създаване на мобилни екипи за обслужване на бременни от уязвими групи и в труднодостъпни населени места (патронажна грижа)

Раждане

Здравни услуги

  • Нормативни промени и бюджетиране за преодоляване на недостига на акушерки;
  • Мерки за значително намаляване на дела раждания с цезарово сечение;
  • Осъвременяване и въвеждане на нормативно регламентирана актуализация на правила за добра практика; 
  • Инвестиции във всички публични лечебни заведения за обособяване на самостоятелни родилни зали и обновяване на апаратурата; 
  • Гарантиран безплатен достъп на бащата или друг придружител на родилката в предродилна зала и по време на раждане;
  • Осъвременяване на учебните програми и изискванията за продължаващо обучение;
  • В сътрудничество със спешна помощ – разработване на план за спешен транспорт на родилки и новородени в регионите със затруднен достъп до лечебно заведение с родилно отделение. 

Неонатология

  • Приемане на Национална програма за проследяване на недоносените деца с бюджет за изпълнение, план за действие и отговорни звена;
  • Регламентиране на достъпа на родителите до неонатологичните и неонатологичните интензивни отделения;
  • Инвестиционна програма за оборудване на неонатологичните и педиатрични отделения в страната, както и центровете за спешна помощ, със специфичната апаратура, необходима за медицински грижи за деца;
  • Разширяване на масовия неонатален скрининг;
  • Функциониращи подкрепящи социални услуги и специалисти, включително и по психично здраве, в болниците;
  • Път на пациента – алгоритъм за насочване на родителите при проблеми с децата им за диагностика, лечение или наблюдение;
  • Ясна верига на здравните консултации и подкрепа за родителите, домашни акушерски грижи в първите месеци и до края на първата година за недоносените деца и децата с увреждания.

ГЛАВА ВТОРА: РАННО ДЕТСКО РАЗВИТИЕ И ОБРАЗОВАНИЕ В ПРЕДУЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ

Грижи и образование в ранна детска възраст

Ранното детство е важен период за когнитивно, емоционално и социално развитие на децата.  Качествените образование и грижи през тези години поставят основата за бъдещи успехи в образованието и благосъстоянието на личността през целия живот. 

По данни на НСИ през 2023 г. в страната броят на децата на възраст 0-7 години е 468 423, като в сравнение с 2015 г. децата в тази възрастова група намаляват с 15%.  Групата на децата в предучилищна и ранна възраст намалява с бързи темпове, а в същото време проблемите, свързани с ранното образование и грижа, все повече се задълбочават.

Достъп, предизвикателства и пропуски в услугите за ОГРДВ в България

Детските градини в България са основна форма на грижа в ранна детска възраст и достъпността и качеството им са от първостепенна важност за българското семейство и родители, макар и те да могат да се възползват от сравнително дълъг и добре обезпечен отпуск по майчинство/бащинство. В голяма степен тази нормативна ограниченост на предлаганите услуги е в основата на хроничния недостиг на места в услугите за ОГРДВ в големите градове. Липсва многообразие на услугите, което да е нормативно регламентирано и да гарантира качество. 

Липсват и гъвкави възможности за почасова грижа, ако родителят няма нужда или не иска да се възползва от целодневна такава. В този аспект държавите от ЕС предоставят между 20 и 29 часа седмично в услуга за ОГРДВ, докато в България за деца до 3 години общинската услуга е 12 часа на ден, за деца от 3 до 7 години има по-голямо разнообразие – 3, 6 или 12 часа дневно. В случаите на почасова (3 часа) и полудневна (6 часа) родителите често споделят, че не са имали шанс за целодневна (12 часа) и това е причината за този техен избор. 

Ясли 


Според Наредба 26 за устройството на детските ясли и детските кухни, която регламентира работата на детските ясли и яслените групи в детските градини, в тях могат да се отглеждат деца от 3-месечна до 3-годишна възраст. Яслите са нормативно подчинени на Министерство на здравеопазването и по тази причина те все още се развиват на база на схващането за модел на медицинска грижа за децата до 3 години, което пропуска този най-бурен и важен период на развитие на детския мозък, в който той е най-възприемчив и отворен към външни влияния. През 2024 г. се предвижда реформа, която нормативно да причисли яслите и яслените групи към МОН и да преосмисли и осъвремени философията за ранно обучение и грижа спрямо съвременните модели и стандарти. 

Според данни на НСИ към 31.12.2022 година обслужените деца в яслените групи на детските градини и в детските ясли в началото и в края на годината са:

По данни на НСИ за 2022 г. обхватът в детски ясли общо за страната е 17.9% при цели за ЕС от 45% в ранна възраст. От таблицата ясно се вижда, че децата, постъпили на 1 година са 1/4 от общия брой постъпили, а данни за деца под 1- годишна възраст изобщо не се събират. 

На практика не съществува развита грижа за деца под 1 година, а за деца под 2 години е изключително недостатъчна като достъпност, качество и философия. В големите градове се наблюдава тенденция майките да желаят да се върнат на работа след навършване на 1 година на детето, но липсата на услуга в общия случай ги задържа у дома още една година.

Приоритет следва да бъде обаче осигуряването на места в ОГРДВ за всяко дете на 2 години. Важността на това произтича от продължителността на майчинството в България, което е платено до края на втората година на детето. От втората до третата майката отново може да остане с детето си у дома, но единствено в неплатен отпуск. При плановете на общините за строеж на ясли и градини следва да се задава като приоритет разкриването на групи за деца, навършили две години. Едва, когато достъпът в тази възраст е задоволителен, да се започне с осигуряването на повече места и за деца под тази възраст. За по-малките деца е добре да се създадат други възможности за грижа като детегледачи в домашни условия.

Детски градини 

Достъпност и разнообразяване на услугите за ОГРДВ

Поради високия дял на деца, живеещи в риск от бедност и социално изключване – 33% по данни на Евростат, българската държава премахна изцяло таксите за яслите и  детските градини и те се предоставят безплатно от 2022 г., за да се гарантира достъпът на всички деца, независимо от икономическият или социален статус на родителите им. 

Тази достъпност обаче на практика не е гарантирана за всяко дете, тъй като не съществуват достатъчно услуги за ранна грижа, особено в големите градове, докато в малките населени места е проблем обхващането на децата, живеещи в по-малки и отдалечени села и махали, както и от общности, в които традиционното децата се отглеждат у дома до училищна възраст. 

В България едва около 80% от децата са обхванати в детски градини, при целеви стойности от над 96% за ЕС, особено като се има предвид, че от 2020 г. насам 4-годишните деца също попадат в обхвата на задължителното предучилищно образование, въпреки че за част от тях гарантирани места няма. 

Недостиг на места в големите общини води до това, че голяма част от децата могат да постъпят само в частни детски градини, които обаче също са ограничен брой и в същото време в условията на голямо търсене могат да си позволят да увеличават месечните такси практически без ограничение, което ги прави недостъпни за много семейства. Към момента държавата е предприела мерки да компенсира частично разходите на родителите с размера на издръжката в общинска градина, но това всъщност създава още по-големи неравенства, тъй като компенсация получават само родителите, които все пак могат да заплатят такса в частна градина или детски център, докато тези, които нямат достатъчен доход за това, не получават никаква подкрепа. Това е съвсем ясно видимо от броя на компенсираните семейства – в София те са не повече от 3 000 при над 10 000 неприети деца всяка година.

Много често това води до отпадане на единия родител, обикновено майката, от пазара на труда, за да отглежда детето или децата до задължителна предучилищна или училищна възраст. Често именно липсата на място в детската градина или друга алтернативна форма е причината за решението да има второ дете.

Държавата трябва да предприеме изцяло нов подход от комплексни мерки за преодоляване на недостига на места в ранна грижа – както да осигури изравнено финансово подпомагане на всички семейства с малки деца, например чрез ваучери, които могат да се използват за лицензирани услуги, така и чрез разширяване на регламентираните, признати от закона и субсидирани услуги, като детските центрове, кооперативите, дневната грижа, детските кътове към работното място, които да разтоварят претоварената общинска система. Паралелно с това следва да продължи и строителството на нови общински детски градини и ясли, но и да се търсят възможности такива да се откриват във вече съществуващи общински пространства, както и да се създават възможности за публично-частни партньорства за ползване на помещения на бизнес сгради например. 

Подобни разнообразни мерки и отваряне на пазара на услугите за ранна грижа и образование, но без да се отстъпва от стандартите за качество, ще подпомогне реално семействата в техния избор да имат повече деца, защото ще позволи ясно семейно планиране с гарантиран обхват в безплатни или достъпни и разнообразни услуги, от които родителят може да избере формата, която най-много отговаря на собствените му разбирания и светоглед. 

Образователна интеграция и мерки, насочени към уязвими деца и семейства

Образователната функция на детските градини цели да подготви децата за влизането им в образователната система. В някои етнически смесени райони или в затворени традиционни общности много деца достигат до първи клас без да са усвоили достатъчно добре български език. Това води до практическа сегрегация още преди начало на образованието и обрича детето на отпадане на системата поради невъзможност да усвоява преподавания материал заради езиковата бариера. 

Изключително важна мярка, която трябва да бъде въведена, е ежегодният анализ на нивото на децата в разбирането и говоренето на българския език, който детските градини да могат да предоставят на изпълнителната власт, така че тя да може да предприеме действия за подкрепа на учителите и децата.

Образователният процес не може да бъде отделен от социалната среда. Той трябва да бъде осъществен с подкрепата на всички социални структури, включително с здравните и образователните медиатори, които създават връзки със семейството и го насочват и развиват капацитета му, особено в случаи на липса на елементарни социално-битови условия. Тези случаи изискват насочване на специализирана подкрепа, както финансова, така и чрез осигуряване на подходящи дрехи, обувки, играчки, учебни пособия, поне едно хранене на ден, които да гарантират, че децата ще посещават детска градина. 

Ситуацията на уязвимите семейства и обхвата на децата, живеещи в бедност, се различава драстично от тази на семействата в големите градове, които нямат достъп до общински услуги и/или предпочитат да изберат алтернативна услуга при предоставена възможност. По тази причина държавата трябва да индивидуализира мерките в подкрепа на родителите, както и да засили връзката и приобщаването на цялото семейство към общността на детската градина, тъй като развиването на потенциала на децата е процес, който не се ограничава само до детското заведение, а трябва да бъде стимулиран и в домашна среда. 

Взаимодействието между екипа на градината и семейството и родителите трябва да се използва за комплексна подкрепа и позитивно влияние към навиците и развиване на родителския капацитет.. Всеки шести родител препоръчва родителите да се допускат в детската ясла, най-вече в периода на адаптация (БАН, 2017). На практика нормативната уредба е задала рамка за това през 2021 г., но много родители свидетелстват за това как, особено след пандемията от COVID-19,  не са допускани по-далеч от преддверието на групата и тяхното участие е възпрепятствано. Все още много слабо развито е даването на смислена и градивна обратна връзка за времето на детето в групата. 

Втора стъпка е осигуряване на качествен образователен процес, в който децата не просто да са нахранени и да се намират на топло през работните дни от седмицата, но и да усвояват необходимите знания и умения, с помощта на които напредват постоянно в развитието си и да станат пълноценни ученици на по-късен етап. Всички усилия на държавата трябва да бъдат насочени към повишаване на качеството на образователната услуга, с индивидуализиран подход към нуждите на всяко едно дете. Особено внимание трябва да се обърне на подкрепата към уязвимите групи, децата с трудности в развитието, децата със специални потребности, увреждания и хронични заболявания, като се използват в пълнота предвидените от закона мерки за подкрепа и целия наличен ресурс. 

Квалификация на персонала 

Практиките в Европа по отношение на квалификацията на педагогическия и непедагогическия персонал са различни. Обикновено се изисква един високо квалифициран педагог в група, а останалите помощник учители, възпитатели или детегледачи са с по-ниска степен на образование, включително и професионално такова.

Според доклада на звено Евридика към ЕК „Ключови данни за образованието и грижите в ранна детска възраст” в по-голямата част от ЕС изискванията за квалификация на персонала обикновено са по-ниски за работа с по-малки деца, отколкото с по-големи. Само една трета от европейските образователни системи изискват поне един от членовете на екипа, който се грижи за група деца, независимо от възрастта, да е високо образован. В друга една трета от образователните системи високо ниво на квалификация се счита за необходимо през втората фаза на ОГРДВ- предучилищното образование, но не и през първата фаза – грижи за деца или образование в ранна детска възраст. 

Ако ролята на специалистите, полагащи грижи в яслените групи, не бъде преосмислена, съвсем скоро ще се стигне до невъзможност от обезпечаване с персонал дори в съществуващите яслени групи, а за новооткритите такива това няма да е възможно. Реформата в детските ясли цели да постави акцент върху разработването и прилагането на единни стандарти за учене и грижа през първите три години, независимо дали детето е в детска ясла (Министерство на здравеопазването) или яслена група на детска градина (Министерство на образованието и науката). 

Водещ проблем в яслите и детските градини в България е липсата на минимален стандарт за съотношение между брой възрастни спрямо брой деца, който да е съобразен и с възрастта на децата. В нормативната рамка е посочен само максимален брой на децата в група по възрасти, но той често се нарушава поради надпланов прием, прием на деца в задължителна предучилищна възраст, смесени набори и т.н. Регламентирането на подобно съотношение няма да доведе до намаляване на броя на децата в група в този момент, но може да послужи за инструмент за увеличаване на броя възрастни, които се грижат за тях, което значително ще облекчи тяхното натоварване и ще подобри условията. 

Особено важно е гарантирането на стимулираща среда за развитие на детето в ОГРДВ.. Преминаването от пасивно учене, което се доближава до ученето в началното училище, към активни модели на учене чрез игра и преживяване е изключително важно, особено по отношение на нагласите и подготовката на педагогическите специалисти и бъдещите специалисти по ранно детско развитие. 

За децата с хронични заболявания е нужно въвеждането на индивидуализирани планове за грижа. Децата със специални образователни потребности и техните родители се сблъскват с липсата на специалисти на място в детската градина- ресурсни учители, психолози, логопеди, кинезитерапевти и др. в зависимост от потребностите на децата. Подкрепата за децата със СОП следва да е съсредоточена, там където е детето – в детската градина. Нормативната уредба допуска назначаване на помощник на учителя, но финансирането не е достатъчно и детските градини често изискват асистент, осигурен от родителя.

Мерки

  • Подобряване на модела на грижа в най-ранна яслена възраст;
  • Разработване на цялостни нови програми за квалификация и преквалификация на медицинските специалисти и педагозите, които искат да специализират в ранната детска грижа; 
  • Развиване на множество форми на допълнителна квалификация, включително като професионално средно образование, за желаещите да работят в детски ясли; 
  • Увеличаване на инвестициите в програми за постоянно професионално развитие и обучение на персонала в детските ясли и яслените групи на детските градини, обвързано с проследяване на резултатите от обученията/квалификациите;
  • Въвеждане на супервизия и интервизия с цел предотвратяване на професионалното прегаряне и минимизиране на риска от прояви на насилие и тормоз спрямо децата;
  • Инвестиция в помагащите възрастни – помощник на учителя, възпитател, детегледач за развиване на умения и разбиране за важността на ранното детско развитие;
  • Увеличаване на съотношението деца:възрастни в групите в ясли и детски градини; 
  • Разработване на рамкови стандарти за учене, центрирани около детето, гъвкави и адаптивни към индивидуалните нужди на учене и съобразени със съвременните разбирания за ОГРДВ;
  • Включване на съвременни образователни материали и методи на преподаване като учене чрез преживяване и игра и активни модели на учене;
  • Въвеждане на механизъм за ранна интервенция и подкрепа на деца с проблеми в развитието; специализирани мерки за подкрепа и подпомагане на приемането на ситуацията, в случаи, в които родителите не признават наличието на проблемите;
  • Въвеждане на мерки и програми за промяна на нагласите към различието и многообразието, стимулиране на емпатията и солидарността – насочени към деца, родители, учители, специалисти;
  • Регламентиране и насърчаване на алтернативните форми на услуги за ранна грижа и образование като детски центрове, родителски кооперативи, детегледачи/домашна грижа; създаване на възможности за подпомагането им под формата на публично-частни партньорства с общините;
  • Създаване на единна система на подпомагане на всички семейства с деца за частично покриване на таксите за ОГРДВ на стойност на общинската издръжка;
  • Насърчаване на работодателите да предлагат повече възможности за грижа към работното място като детски кътове и ползване на услуги като „Родители в заетост”;
  • Развиване на общински политики за разширяване и подобряване качеството на ОГРДВ в партньорство с НПО и бизнеса.

ГЛАВА ТРЕТА:  НАЧАЛНО И СРЕДНО ОБРАЗОВАНИЕ

Образованието е основополагаща структурна система за всяка една държава. Чрез нея се прокарват основните политики и големите цели на общосподеленото разбиране за това какви граждани и какво общество иска една държава. Едновременно с това, образователната система трябва да дава на децата достатъчно чувство за самостоятелност и автономия, така че те не само да могат да изберат собственият си път, но и да начертаят жизнена перспектива, цели и начини за постигането им. 

България е една от страните с най-голяма образователна ножица и разлика в постиженията между най-добре и най-зле представящите се ученици, като по данни на PISA, втората група постоянно се увеличава за сметка на първата. Това се дължи на факта, че качеството на образование у нас е пряко свързано със социално-икономическия статус на семейството, както и с населеното място. Училището не успява адекватно да компенсира социалните разлики, а дори ги задълбочава.  Ключова роля за преодоляване на този дефект на системата имат няколко взаимосвързани елемента – учебните програми, учебниците, методите на преподаване и инструментите за оценяване на придобитите компетентности, върху промяната на които следва да се работи последователно, целенасочено и комплексно.

Първата стъпка в тази посока е разработването на концептуално нови учебни програми. Всички наблюдения и анализи са категорични, че голяма част от учебните програми за 5.-7. клас, а по математика и по природни науки – и за първи гимназиален етап, са твърде амбициозни като учебно съдържание, с бързо натрупване на знания и без достатъчно възможност за превръщането им в умения. Всякакъв опит за олекотяване не води до желаните резултати, защото в тях съжителстват твърде крайните обществени очаквания – енциклопедичното знание на миналия век и функционалната грамотност и социално-емоционалната интелигентност на съвремието ни, което все повече се превръща в пречка.   

Макар и да не се отнася за всички учебни програми, в преобладаващата си част те страдат от максимализъм. Това натоварва учебниците с излишна фактология и представлява предизвикателство по отношение на проверка и оценка на придобитите умения. В допълнение, отделни учебни програми в стремежа си да представят цялото научно познание в пълнота извеждат излишни теми, насочени към възпроизвеждане на повтарящи се алгоритми, чиято добавена стойност за съвременния дигитален свят е твърде малка и се свързва предимно с развитието на механичната памет. В същото време знания и умения с огромна практическа насоченост, насочени към пространственото ориентиране, развиващи логическото мислене и финансовата грамотност са представени твърде епизодично и по тази причина – без възможности за достатъчно затвърдяване и автоматизиране. Отсъства и идеята за развиване на умения за самоорганизация, на учене как да се учиш и да откриваш и систематизираш нова информация, на метакогнитивни умения. Програмата в рамките на учебния ден и часове не е структурирана така, че да дава възможност за непосредствено затвърждаване и упражняване на новите знания.

Необходимо е усвояването на нови знания, включително и теоретични, да става чрез активното участие на децата, чрез възлагане на задачи, които предполагат търсене, проучване, четене, самостоятелно или в група разработване на съдържание, което спомага за много по-добрата ангажираност с учебната среда и оттам – за по-добри резултати.

Съвременният свят все повече изисква придобиването на социално-емоционалната интелигентност, наред с целенасочена работа в областта на възпитанието и формирането на житейски важни личностни качества, поведение и ценностни нагласи – елемент, който досега липсва или е застъпен твърде фрагментарно. Така ще се изпълнят със съдържание и заложените в ЗПУО цели за съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност и българското национално самосъзнание и за активно и отговорно гражданско участие, като възпита младите хора в патриотизъм, но и в споделяне на общи европейски и човешки ценности. 

Освен вертикалното надграждане на учебното съдържание от ключово значение е осигуряването на хоризонтална връзка между изучаваното по отделните учебни предмети и изграждането на интегрирано учебно съдържание, като например обединяване на предмети в по-големи предметни области, което ще подкрепи и реализирането на STEM и STEAM концепциите за съвременно обучение.– напр. природни науки и/или изкуства в рамките на  цялото задължително образование с възможности за самостоятелното им изучаване за придобиване на разширена и на профилирана подготовка. В допълнение, следва да се направи по-ефективен и разделът за междупредметните връзки и дейности, който да ориентира учителя как през конкретния предмет да работи върху целия комплекс от ключови компетентности и какви общи теми и дейности би могъл да осъществи с колегите си по останалите предмети.

Необходимо е и преосмислянето на съществуващите форми на национални външни оценявания, тяхната стойност за анализа на резултатите от образованието и влиянието им върху подготовката на учениците, целите, които учителите си поставят, и системата на частните уроци, която създава множество неравенства и изкривява обективността на постиженията на системата. Връзката между НВО и приемът след 7 клас в желани гимназии е изначално опорочена и следва двете неща да се разграничат, за да има от една страна реално оценяване на напредъка в края на една образователна степен, а от друга – възможност за показване на обективни знания, умения и мотивация за прием в гимназия, които не са базирани на зависимостта от частни уроци или на знанията само по един или два предмета. 

България не успява да се справи с константния показател отпадане от училище, който вместо да намалява до желаните нива от 10%, трайно се задържа около 12% в градовете и до стряскащите 30% в селските райони. Всяка година близо 10 хил деца преждевременно напускат образователната система, а механизмите за обхват не успяват да компенсират липсата на чувство за ангажираност с училището и учебния процес, които водят до това отпадане. Обикновено сривът се случва трайно след 7 клас, когато, според доклад на Института – Ангажираност и мотивация на учениците в България, 2020, учениците губят своята увереност, че могат да се справят в училище, а заради НВО ученето се превръща в „учене за изпит”, което снижава както мотивацията, така и самооценката, а оттам и реалното научаване. 

Една от водещите причини за ранно отпадане от училище и липса на качествена интеграция и постигане на образователни успехи, както и за критичния  процент функционална неграмотност сред учениците, показвани в рамките на международното оценяване PISA, е недостатъчно доброто ниво на усвояване на книжовен български език в годините преди постъпване в училищно образование. Въпреки че мерките за преодоляване на тези дефицити в идеалния случай следва да бъдат насочени към възможно най-ранното усвояване на езика – в детската градина, както бе описано по-горе, на практика съществуват множество ситуации, в които учениците са достигнали начална и дори по-горна степен на средно образование и все още не владеят български език, като това се оказва базисен дефицит за достъп до качествено образование. За такива случаи – деца-билингви от традиционни етнически малцинства, които не говорят български у дома и не са били част от ранно образование, деца на български емигранти и сезонни работници, които са прекарали ранните си години в чуждоезикова среда и владеят по-добре други европейски или трети езици, отколкото български, деца на бежанци и мигранти и всяко дете, което по някаква частна причина не владее български език на достатъчно добро ниво, за да се обучава в българско училище, е необходима целенасочена и интензивна езикова подкрепа, която да преодолее този дефицит по най-подходящия и ефективен начин. 

В рамките на работната група “Езикова интеграция” на МОН през лятото на 2023 г. бяха разработени комплексни и разнообразни мерки, както и предложения, насочени към необходимостта от обезпечаване на ресурсната подкрепа, учебните помагала и съдържание, адаптирано адекватно към контекста на децата, квалификацията на педагогическите специалисти, които ще оказват тази подкрепа и особено важно – инструменти за оценка и измерване на конкретните нужди на всяко дете, нуждаещо се от езикова интеграция. Важно е да се подчертае, че тази подкрепа трябва да се случва доколкото е възможно най-близо до учебната среда на детето и без да се създава допълнително разделение между децата с дефицити в усвояването на езика и всички останали ученици. Дори в случая на нулево познаване на езика, учениците могат да бъдат приобщени в различни дейности в останалите часове, за да успеят по-бързо да компенсират езиковото си изоставане и да се интегрират в групата. 

Усвояването на българския език следва да е водеща и базисна цел на образованието в предучилищна и начална училищна възраст чрез познатите инструменти за преподаване на български език като майчин, заедно със засилване на определени компоненти като максимално доброто усвояване на четене и четивна грамотност, но също и чрез преподаването на български език като втори и чужд за децата, които не са имали възможност да го усвоят в ранна възраст, дори и в случаите, когато те и семействата им са български граждани. Само по този начин ще се преодолят трупаните с години дефицити на усвояването на български език и ограмотяването, които са в основата на образователните неравенства, отпадането и социалната изолация. Паралелно обаче е необходимо да се положат особено големи усилия за преодоляване и недопускане на сегрегацията и вторичната сегрегация, тъй като те са категоричен фактор за затвърждаване на порочните модели, които не позволяват на децата да усвояват език и умения в среда, която предлага качество и подкрепа.  

Според доклада на Световната банка за публичните разходи за образование в България разходите за образование показват много ниска ефективност. Подобряването на ефикасността би изисквало цялостно преосмисляне на начина, по който се разпределят бюджетните средства за образование, а именно преминаване от сегашния подход, при който средствата са обвързани предимно с броя на учениците, броя на класовете и училищата, както и с разходите за тях, към подход, ориентиран към резултатите, при който бюджетните разходи – или поне част от тях – са все повече обвързани с конкретни показатели за ефективност.

Основна причина за системните проблеми е силно централизираното и формално управление на образованието, което не позволява на училището да прилага иначе дадената му по закон автономия да избира достатъчно свободна учебна програма, методи и инструменти на преподаване, а дори когато това е възможно, подготовката на педагогическите специалисти и силно формализирания, бюрократичен начин, по който работата им е оценявана, често не им дава необходимата смелост да правят това.

По отношение на физическата среда все още съществуват редица проблеми, като над 35% от учениците в страната се обучават в училища, които не са преминали на едносменен режим поради неподходяща или недостатъчна материална база и организация на учебния ден (в София това се отнася за повече от 50% от училищата). Няма ясна статистика за достъпността на физическата среда в училищата, но напълно адаптирана среда за хора с увреждания има в незадоволителен процент от тях. Това влошава сериозно и в много случаи препятства напълно достъпа на деца с физически увреждания до образование. 

Мерки

  • Префокусиране от заучаване към формиране на умения и нагласи, придобиване на функционална грамотност, емоционална интелигентност и мотивация за учене;
  • Концептуална промяна на учебните програми в посока по-голяма рамковост;
  • Промяна на доминиращата в системата култура от формализъм към отговорност за резултатите;
  • Забрана за оценка на педагогическата работа и на образователните институции въз основа само на документи;
  • Промяна във фокуса на работа на регионалните управления на образованието (РУО) – от проверка на документа към оценка на усилията, качеството и ефективността на политиките; от проверка на жалби към медиация;
  • Завършване на стандарта за управление на качеството и ефективното му въвеждане в системата на предучилищното и училищното образование;
  • Разработване и въвеждане на оценка на приноса на училището за развитието на учениците (оценка на добавената стойност) и оценка на ефективността на инвестициите;
  • Насърчаване на образователните иновации, социално-емоционалното учене и преподаването, насочено към повишаване на мотивация за учене и отговарящо на индивидуалните нужди и интереси на всяко дете/ученик;
  • Поддържане на възнагражденията на педагогическите специалисти на ниво 125% от средната брутна работна заплата за страната;
  • Преосмисляне и реформиране на системата на приобщаващото образование, така че тя да осигурява реална подкрепа на индивидуалните нужди на всяко дете чрез обезпечаване с необходимия брой специалисти и достатъчно финансиране; целенасочена подкрепа на учителите за по-добро разбиране на необходимостта от приобщаване и прилагане на работещи методи;
  • Преразглеждане функциите на РЦПППО за използване на потенциала им за методическа подкрепа на ЕПЛР в образователните институции;
  • Адекватно на нуждите и равнопоставено финансиране на ЦСОП и специалните училища (за ученици с нарушен слух и ученици с нарушено зрение), което понастоящем не е равнопоставено;
  • Създаване на унифицирана база данни за училищата с достъпна физическа среда и изготвяне на координирана на национално и общинско ниво програма за поетапното адаптиране на средата във всички училища и детски градини в страната без изключение;
  • Координирана, съвместна и непрекъсната работа на институциите за обхващане на всяко дете/ученик в системата и за ефективното му интегриране (в рамките на Междуинституционалния механизъм за обхващане и задържане в образователната система на деца и ученици в задължителна предучилищна и училищна възраст и чрез подкрепа от социалната система, системата на закрила, местната власт и гражданския сектор)
  • Увеличаване на ресурсите за изграждане и пристрояване на училища и детски градини с цел преминаване на едносменен режим и преодоляване на недостига на места;
  • Качествена подготовка и подкрепа за учители и директори и продължаваща квалификация, съобразена с нуждите им;
  • Промяна на обучителните програми и преподаването в професионалните направления на висшите учебни заведения, в които се обучават бъдещите учители, спрямо изискванията на съвременния и бъдещия свят;
  • Гарантиране на качество и ефективност на продължаващата квалификация на учителите и директорите;
  • Взискателен и професионален подбор на учителите и директорите на база необходимите за професията компетентности;
  •  Обективна и справедлива оценка на работата на учителите и директорите на база резултати, а не административни изисквания;
  • Ефективна подкрепа на учителите и директорите чрез подобрена система на наставничество и засилена съвместна работа. 
  • Регламентиране на концепция за езикова интеграция на деца и ученици, които не владеят български език на достатъчно ниво, за да учат ефективно;
  • Прилагане на задължителна политика за образователна десегрегация на училища там, където това е възможно; 


ГЛАВА ЧЕТВЪРТА:  СОЦИАЛНА СИГУРНОСТ 

Детска бедност 

Един от най-болезнените знаци за липсата на работеща стратегия за подкрепа на семействата на национално ниво е огромният дял на деца, живеещи в бедност и тежки материални лишения. Над 403 000 деца у нас (близо 33% от всички) живеят в материални лишения. Над 43% от живеещите в лишения са в риск от бедност към 2022 г. – увеличение от 2021 г.  На най-голям риск са изложени децата, принадлежащи към ромската етническа група. През 2022 г. над 76% от тях живеят в материални лишения, спрямо 33% от децата от турската и 23% от децата в българската етническа група.  В риск са и тези, родени в многодетни домакинства, които възлизат на близо 20% от всички деца в страната. Голяма роля играе и образованието на родителите – 73.9% от децата с родители с начална или по-ниска степен на образование живеят в материални лишения, докато сред тези, родени в семейства на висшисти, процентът е едва 5.9%. Цялостно България се нарежда на второ място в Европа по дял деца, които са в риск от бедност и социално изключване. Единствената държава с по-лоши показатели е Румъния с 41.5%. 

План за изпълнение на препоръките на ‘‘Европейската гаранция за децата‘‘, валиден до 2030 г., идентифицира основни показатели, които измерват бедността сред децата. На първо място сред тях са финансовите затруднения, но те далеч не са единственото, което води до материални лишения. Това е комплексен проблем, който бива подхранван от затруднения или невъзможен достъп до социални услуги. Езиковите и културните бариери, които децата с майчин език, различен от българския,  срещат, също допринасят за социалното изключване и алиенация. Други фактори са липсата на жилищна политика, насочена към семействата с деца и недостатъчен родителски капацитет. Някои групи сред децата се открояват като изложени на особено висок риск.  Рисковите групи деца, които се нуждаят от целенасочена подкрепа, са децата, живеещи в лоши жилищни условия; децата с увреждания и психически заболявания –  към 2022 г., броят на деца с трайни увреждания у нас според Агенцията за хора с увреждания е малко над 28 хиляди; децата мигранти и бежанци, с особен фокус към непридружените такива – те са изложени не само на опасност от бедност, но и от експлоатация и насилие. Към 2021 г.  в България се заселват и намират убежище 3 112 деца между 0 и 17 г. от държави извън Европейския съюз, а 2 284 идват от страни в Съюза; децата от малцинствен етнически произход, особено роми; децата, живеещи в социални услуги за резидентна грижа; децата, идващи от семейства с нисък доход, който затруднява достъпа им до образование, здравеопазване и ги излага на по-висока опасност от лоши условия на живот в дома като пренаселеност и енергийна бедност; особено уязвими са тези, живеещи в домакинства с повече от три деца и децата със самотен родител, които са пряко зависими от достъпа му до пазара на труда; децата, които живеят в несигурна семейна среда, включително децата, жертви на насилие, родените от малолетни и непълнолетни майки, отглежданите от самотни родители и децата на трудови мигранти. 

България има най-голямото подоходно неравенство в Европейския съюз. Въпреки икономическия растеж в последните години нивата на неравенство не са се променили съществено – относителният дял на бедните е 22-23%, коефициентът на Джини се колебае около 38-40%, а отношението между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от домакинствата е в рамките на 7-8 пъти. Данните на Евростат показват, че социалните трансфери (без пенсиите) в България имат силно ограничен ефект върху разпределението на доходите и неравенството.

Източник: НСИ

Устойчиво около 22-23% от населението попада под официалната линия на бедност, която се изчислява от Националния статистически институт (НСИ). Разбивките на данните ясно показват факторите за попадане в бедност – водещи са липсата на образование и неучастието на пазара на труда, съответно отсъствието на трудови доходи. Регионалните фактори и семейната среда също оказват огромно влияние. Известни са и типовете домакинства, които са под най-голям риск – самотни възрастни, семейства с три или повече зависими лица и т.н.

Предизвикателства пред социалното подпомагане

Общо 4,2 млрд. лв. е бюджетът на Министерство на труда и социалната политика (МТСП) за 2024 г., като средствата нарастват с 23% спрямо бюджета за 2023 г. Въпреки този огромен ресурс индикаторите за подоходното неравенство в страната не търпят значителни промени.

Множество анализи показват, че по-високите нива на подоходното неравенство в България спрямо средните стойности за Европа се дължат не само на структурни особености на местната икономика, но и на сравнително ниската ефективност на социалните трансфери, които са слабо насочени към най-бедните и имат ограничен ефект върху подоходното неравенство.

Социалните помощи се отпускат по Закона за социално подпомагане (ЗСП), като обхватът на някои от основните помощи е следният:

  • 300 хил. лица и семейства получават целеви помощи за отопление;
  • 55 хил. е средният месечен брой на получателите на месечни социални помощи,
  • 7 хил. е броят на случаите на еднократни помощи.

 Подкрепата за децата и семействата е по Закона за семейни помощи за деца (ЗСПД) и Закона за закрила на детето, като обхватът на някои от основните помощи е следният:

  • 422 хил. е средният месечен брой на месечните помощи за отглеждане на дете до завършване на средно образование;
  • 27 хил. са месечните помощи за отглеждане на дете с трайно увреждане;
  • 258 хил. е броят на еднократните помощи за ученици, записани в 1-4 и 8 клас;
  • 60 хил. са еднократните помощи при раждане на дете;
  • Близо 13 хил. са месечните помощи за отглеждане на дете до навършване на една година, а 11 хил. са еднократните помощи при бременност;
  • 1 800 са децата в професионални приемни семейства, а 2 600 са децата настанени при роднини и близки.

Подкрепата за хората с увреждания е основно по Закона за хората с увреждания (ЗХУ) и Закона за личната помощ (ЗЛП), като обхватът на основните помощи е следният:

  • 670 хил. е средният месечен брой на получателите на месечна финансова подкрепа за хора с увреждания;
  • Близо 60 хил. е средният месечен брой на лицата по механизма лична помощ;

Видимо от обхвата на различните помощи, системата на социална закрила през бюджета на МТСП е силно разбалансирана и в същото време раздробена, тоест липсва единен подход в подкрепата на нуждаещите се и на рисковите групи. Всички средства за подкрепа за децата и семействата (изключвайки подкрепата за отглеждане на деца с трайни увреждания) и социалните помощи са в рамките на около 800 млн. лв. през 2024 г.

По-сериозен е обхватът единствено на месечните помощи за отглеждане на дете и помощите за отопление, докато всички други програми имат силно ограничен обхват. Класическите месечни социални помощи, които имат най-голям ефект по отношение на показателите за бедност и неравенство, носят разход в рамките на 122 млн. лв. през 2024 г., което е под 5% от средствата за социална подкрепа по бюджета на МТСП. През последните години се въведе и данъчно облекчение за семействата с деца, чийто обхват и размер надхвърля този на класическите социални помощи.

Важно е да се отбележи, че през 2023 г. стартира съществена законодателна промяна в системата за социалното подпомагане, която пряко засяга месечните помощи. Реформата се изразява в преминаване на обвързването на социалните помощи от гарантирания минимален доход (ГМД) към линията на бедност (ЛБ), определяна по методологията на Евростат и публикувана от НСИ. С това гарантираният минимален доход отпада при определянето и отпускането на помощите, като същевременно се въвежда механизъм за регулярно актуализиране на достъпа до подпомагане и актуализиране на техния размер. Промяната отваря пътя за намиране на унифициран подход към социалното подпомагане и насочване на допълнителен ресурс за социални помощи.

Предизвикателства пред социалните услуги

Социалните услуги са дейности, подпомагащи хората с потребности от грижа да водят самостоятелен живот в общността или в специализирани институции. Широк набор от социални услуги, предоставяни на местно ниво, допълва паричните обезщетения през осигурителната и социалната система в България. Сред тях са например домовете за стари хора, различните домове и дневните центрове за лица с увреждания, центровете за настаняване от семеен тип, за обществена подкрепа и за социална рехабилитация и интеграция, домашният социален патронаж и асистентската подкрепа, клубове на пенсионера и инвалида и т.н.

Разходите за пълния набор от социални услуги могат да се проследят през детайлните данни на НСИ за разходите за социална защита. Общо това са над десет типа социални услуги, които се вместват в рамките на 1,2 млрд. лв. през 2021 г. и се финансират по най-различни канали.

Графика: Разходи за социални услуги, предоставяни от общините в България (млн. лв., 2021 г.)

Основният модел за финансиране са делегираните от държавата социални услуги – отпуснати 900 млн. лв. за 2024 г., като тук влизат специализираните институции за предоставяне на социални услуги, социалните услуги,  предоставяни от общността, а в последните години и асистентската подкрепа. Традиционно общините предоставят социални услуги и като местни дейности – например домашния социален патронаж и клубовете на пенсионера и инвалида. Все по-голяма роля играе и механизмът лична помощ, който се финансира през бюджета на МТСП, но се предоставя отново от общините. В допълнение има и социални услуги, които се финансират на проектен принцип – например патронажната грижа, която се разшири по време на пандемията и разкри потенциал за развитие на подкрепата в домашна среда. 

Разглеждането на нуждите от грижа, подкрепа и социално включване показва, че потребностите по своята същност се различават изключително силно според особеностите на отделните рискови групи. Нещо повече, потребностите зависят и от фактори със силно изразен регионален характер.

Регионалните различия засилват важността на местните власти при предоставянето на социални услуги в общността. Поради тази причина признаването и подкрепата на ролята им и създаването на тясна връзка между местните и делегираните от държавата дейности са основни фактори за по-пълен обхват на системата на социалните услуги.

Различните изследвания показват един фрагментиран модел за предоставяне на социални услуги, който е почти изцяло общинска отговорност, но се финансира по най-различни канали. Видими са допирните точки между наглед сходни по тип услуги, които обаче се финансират по различен начин – например услугите в домашна среда. Условията за достъп по тези услуги се различават и не винаги се допълват идеално. На фона на описаните наблюдения, както и в тон с духа на новият Закон за социалните услуги, следва да се търси пълна оценка на потребностите на местно ниво, комплексен подход при предоставянето на социалния услуги, взаимодействие между делегираните и местните действие и интеграция на различните модели за подкрепа в домашна среда.

Мерки

  • Уеднаквяване и опростяване на правната уредба с цел по-добро планиране и адаптиране на параметрите на програмите и услугите към потребностите;
  • Интегриран формуляр и автоматично модулно попълване за единно кандидатстване за различни социални услуги/помощи;
  • Обединяване на подкрепата за семейства с деца, помощите за отопление и месечните социални помощи. Водещ критерий следва да е общият доход на домакинството и оценка на потребностите, която да се ползва за определяне на размера на помощта;
  • Увеличаване на обхвата на месечните социално помощи по ЗСП и достигане на покритие от порядъка на 4-5% от населението, което би имало осезаем ефект върху показателите за бедност и неравенство;
  • Създаване на обща рамка на финансиране и подкрепа за социалните работници и увеличаване и уеднаквяване на възнагражденията, паралелно с подобряване на условията на труд;
  • По-силно обвързване между социални помощи и социални услуги с цел едновременен достъп до различни социални услуги, получаване на финансова подкрепа и приоритетно ползване от лицата с най-голяма нужда и с най-ниски доходи;
  • Оценка на потребностите на местно ниво и изготвяне на Националната карта на социалните услуги; даване на по-голяма свобода на общините да дефинират нуждата от социални услуги на местно ниво и да оценят видимия и невидимия недостиг в системата;
  • Комплексен подход при предоставянето на социални услуги и допълняемост със социалните трансфери – една контактна точка за гражданите, която обединява експертизата и инструментариума на общините с тези на регионалните дирекции на социалното подпомагане;
  • Интеграция на различните модели за подкрепа в домашна среда – обща рамка и правила за достъп, дори и при техническо запазване на различни канали на финансиране; по- голяма свобода за местните власти да реагират на нуждата от гъвкава подкрепа в домашна среда;
  • Интегриране на механизма за лична помощ с останалите социални услуги в дом; създаденият специален ред за осъществяване и финансиране на личната помощ за хората с увреждания допълнително фрагментира цялостната политика по предлагане на социални услуги.

ГЛАВА 5: УЯЗВИМИ ГРУПИ И ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ

Данните от проучването, използващо инструмента GALI, показват, че 14,5% от населението в България (на възраст 16 или повече години) съобщава за (поне едно) дълготрайно (поне шест месеца) затруднение в обичайните си дейности поради здравословни проблеми. Докато 10,9% от цялото население не смятат въздействието му за силно, 3,6% заявяват, че здравословното им състояние им причинява сериозни ограничения.

Децата с увреждания се нуждаят от особено внимание, тъй като са уязвими на много рискове. Според данните от проучването около 2,4% от децата на възраст между 5 и 14 години имат някакво (силно или не толкова силно) дълготрайно ограничение.

Сравнението на официалните данни и данните от проучванията показва, че значителна част от хората с увреждания остават извън обхвата на националните институции и политики. Според официалните данни 0,3% от децата до 16-годишна възраст са били в контакт с органите за признаване на увреждания през 2020 г. (таблица 1). Резултатите от проучването сред децата на възраст между 5 и 14 години показват, че 2,4% от децата в тази група всъщност имат някаква степен на увреждане.

Нивото на образование се различава значително между хората със и без увреждания. Делът на хората със завършено средно или висше образование сред хората без увреждания е близо 80%, докато сред хората с тежки и не толкова тежки увреждания той е респективно 61,5% и 57,3%.  Докато 77,9% от хората без увреждания на възраст между 20 и 64 години са ангажирани с някакъв вид работа срещу заплащане, сред хората с не толкова тежки увреждания този дял е 48,8%, а сред хората с тежки увреждания – 42,3%. По-високото ниво на образование се утвърждава като основен фактор за наличие на заетост. 

Съществува значителна диспропорция между хората със и без увреждания по отношение на трудовия им статус. Хората с ограничения са много по-малко ангажирани с платена работа (16,9% от хората със силни и 14,1% от тези с не толкова силни ограничения), като значително с по-голям дял са тези в условията на (ранно) пенсиониране (съответно 62,2% и 74,1 %) или тези, които живеят от помощи за инвалидност (съответно 16,1% и 6,4%). 

Здраве

Делът на хората с тежки увреждания с непосрещнати нужди от медицинска помощ поради финансови причини, дълги списъци с чакащи или прекомерно разстояние за пътуване надхвърля 20%, докато същият дял сред хората с не толкова тежки увреждания е 6,6%, но все пак е много по-висок от този сред хората без увреждания, където той е 1,9%. По-младите хора с увреждания съобщават за непропорционално по-високо ниво на неудовлетворени нужди от медицинска помощ. 

Хората с увреждания са изложени на по-висок риск да живеят в лоши жилищни условия. 29,8% от хората с тежки увреждания и 24,1% от хората с не толкова тежки увреждания живеят в жилище, което е твърде тъмно, с течащ покрив или влажни стени, или без баня/душ или вътрешна тоалетна, докато същият дял сред хората без увреждания е 16,6%. Социодемографските характеристики, които най-често се свързват с по- висок риск за живот в лоши жилищни условия, са етническата принадлежност, рискът от бедност и нивото на образование.

Бедност и социално изключване

Почти половината от хората със силни ограничения (43,3%) и малко по-малък дял от тези с не толкова тежки ограничения (39,6%) живеят в риск от бедност в сравнение с 19.9% от хората без ограничения. Възрастта се потвърждава като основен фактор, определящ риска от бедност както сред хората с увреждания, така и сред хората без. Полът също изглежда е фактор, тъй като повече от половината от жените с ограничения живеят в риск от бедност (45,5%) спрямо 33,2% от мъжете. Едночленните домакинства от хора с увреждания са три пъти (75,1%) по-често изложени на риск от бедност в сравнение с домакинствата с от 2 до 4 души (25,5%). Делът на хората, живеещи в домакинства, в които поне един човек си е лягал гладен през последния месец поради липса на достатъчно средства за храна, е два пъти по-висок при хората със силни ограничения (6,0% и 4,6% сред хората с недотам силни ограничения), отколкото съответният дял сред населението без ограничения (3,2%).

Необходимо е цялостно преосмисляне на политиките по отношение на хората с увреждания в България – от оценката на увреждането към политика на доходи, а не на помощи. Всички мерки за подкрепа трябва да са насочени към максимално извеждане на хората с увреждания от порочния кръг на социално подпомагане поради заучена безпомощност.

Мерки

  • Преминаване към провеждане на политика на доходи, а не политика на помощи по отношение на хората с увреждания чрез създаване на възможности за реализация и предоставяне на адекватна подкрепа с цел излизане от зависимостта на социалната система;
  • Проследимост и отчетност на разходваните бюджетни средства и обвързването им с ясни резултати и постигнат ефект;
  • Подобряване на достъпа до здравни грижи;
  • Повишаване на достъпа и нивото на образование за хората с увреждания, както и свързване с пазара на труда;
  • Повишаване на включеността в пазара на труда за хора с увреждания чрез подобряване на трудовото законодателство в тяхна полза и защита, както и подкрепа на социалните предприятия, предлагащи защитена заетост;
  • Приоритетен фокус в национална жилищна политика за хора с увреждания и задаване на условия за напълно достъпна физическа среда на съществуващите и изграждащи се жилища и обществени сгради и пространства;
  • Право на парична компенсация за пътни разходи в страната;
  • Право на безплатна годишна електронна винетка;
  • Проверка за издадена електронна винетка чрез страницата на Агенция „Пътна инфраструктура“ ( АПИ);
  • Осигуряване на безвъзмездна преводаческа услуга на български жестов език за глухи и сляпо-глухи лица;
  • Права на военноинвалидите и военнопострадалите;
  • Механизъм лична помощ;
  • Национална програма ‘‘Асистенти на хора с увреждания‘‘ ‘

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От години темата за демографската криза е актуална, защото такава очевидна има. Обикновено обаче вниманието на граждани и медии е насочвано към един-единствен проблем – раждаемостта, а предлаганите мерки съответно – към призиви двойките да създават повече деца в по-ранна възраст, без обаче да им се предлага реална подкрепа и сигурност да отглеждат тези деца в България.

Данните красноречиво сочат, че основен проблем на демографията и прираста е емиграцията – не е вярно, че не се раждат достатъчно български деца, те просто не се раждат в България, а веднъж родени в чужбина, вероятността младите семейства да се върнат в България е много малка. Нерешителността или отказът на българските семейства да имат едно или следващо дете показва, че те не намират достатъчно икономически, социални, културни и образователни причини, за да останат тук. 

В допълнение, в България има добре осигурено майчинство за работещите жени, но няма почти никакви възможности за тяхното връщане на пазара на труда след това майчинство както поради липса на достъпни и качествени услуги за ранна грижа, така и поради недостатъчна гъвкавост на мерките, предлагани от работодателите и социалната подкрепа, която не постига съществена разлика по отношение на излизането от бедност или социалната закрила в случай, че семейството се разпадне по някаква причина и се наложи жената да отглежда децата си сама. 

Въпреки увеличените възможности на жените да завършват образование, да достигат високи кариерни стъпала, да печелят признание и постижения въз основа на собствените си качества и усилия, те все още са в неблагоприятна позиция спрямо мъжете или жените без деца, когато решат да имат дете. Още повече, че до времето, в което децата станат самостоятелни, все още майката е основният полагащ грижи не само за децата, но и за домакинството в България. Ролята на бащата е все още слабо застъпена и той се разбира като глава на семейството и отговорен за икономическото благоденствие. По тази причина и досега не са мислени и прилагани наистина работещи мерки за семействата с деца и насърчаването на адекватни условия, които да доведат до решение тези семейства да нарастват. 

В същото време икономиката винаги е имала нужда от работещите жени, а пазарът на труда търпи естествени промени, свързани с новите реалности и променящия се свят, както видяхме през пандемията от COVID-19, която в голяма степен нормализира работата от вкъщи, дистанционната работа, гъвкавото работно време – все фактори, които влияят положително върху възможностите на семействата по-пълноценно да отглеждат децата си, без от това да страда балансът между личния и професионалния им живот.

От гледна точка на държавата семействата са необходими, за да увеличават прираста, да задвижват икономиката и да осигуряват пенсионната защита на възрастното население. Затова и политиките, насочени към тях, трябва да целят оставането им в България и завръщането на поне част от емигрантите.

Нашият фокус са семейните индивидуализирани политики. Когато говорим за демографска криза, трябва да си дадем сметка, че не се обръщаме просто към хора, които трябва да родят повече деца. Това са хора, които трябва да поддържат икономиката ни. Това са хора, които трябва да се погрижат за възрастните. Дължим им добро ранно детско развитие, работеща здравна и социална система, места в детските градини, директна финансова помощ за най-бедните и много добри хоризонтални политики между всички министерства, за да останат в България и да вземат решение да имат деца и дом тук. 

АВТОРИ

Настоящият план е разработен от екип, воден от Елисавета Белобрадова. Главен асистент по проекта Анна Бодакова.