Archives:

За преброяването на Българите в Албания

Преди седмица бяха обявени резултатите от преброяването на населението в Албания, което бе е
част от подготовката на страната за стартиране на преговори за членство в ЕС. Защо това ни засяга,
ще кажете. Защото и в Албания има българи, колкото и да ви се струва на пръв поглед странно.
Защото българи има не само във всички съседни държави, но дори в такива, с които днес нямаме
обща граница, като Албания и Косово. И въпреки, че тези земи от векове са извън пределите на
нашата държава, част от местното население е запазило своя български етнически характер.
На преброяването по предварителни данни 7057 души са се самоопределили като наши
сънародници.

Това е сериозен успех както за българската общност в Албания, така и за
българската дипломация. Той идва след десетилетията на безхаберие след Втората световна
война, през които държавата ни буквално е отписала тези хора и по заповед на Москва „ги
харизва“ към сферата на влияние на Югославия. Да, правилно сте прочели – когато албанският
лидер Енвер Ходжа се обръща към комунистическото правителство на Георги Димитров с апел да
уважи искането на албанските българи да им бъдат изпратени учители и учебници от България,
нашите управници отклоняват молбата и му отговарят да се обърне към Скопие и Белград.
Българското малцинство е подложено на жестока пропаганда за денационализация от страна на
тоталитарната власт на Титова Югославия, която освен във Вардарска Македония, се опитва да
налага новосъздадената фалшива македонска национална идентичност и в Пиринска Македония,
Северна Гърция и Албания.


След промените през 90-те, към близо 50-те хиляди българоговорящи в страната започва да
обръща внимание официалната власт в Скопие – изпраща сред тях емисари, започва медийно
облъчване по радиото, разпространява манипулации, че те са „македонци“. Местните българи
обаче в голямата си част не се поддават на тази пропаганда. Постепенно се организират и
изпращат подписка от 5000 човека към албанския парламент, с която поискват своето признаване
като отделно, българско малцинство. Усилията на Скопие да ги убеди, че са македонци, обаче
продължават и в наши дни. Въпреки трудностите, нашенците успяват да запазят своя български дух, своите български традиции, език и обичаи. От началото на новия век започват засилено да
търсят пътища за сближаване с България, изразяващо се в обучение в наши университети,
сдобиване с българско гражданство, повишен интерес към български книги и списания. Те
учредяват няколко български сдружения, които освен поддържането на връзките с България,
започват да работят и за признаването на българското малцинство в страната, като
дългогодишните им усилия се увенчават с успех през 2017г.
Проведените през миналата година избори са първите след това признаване, когато българите са
включени като етнос в регистрите. Българите за пръв път имат възможност свободно да се запишат
такива, каквито се чувстват, по напълно демократичен начин. И стават третото по численост
малцинство в Албания, след гърците и египтяните (ромите). Нашенците живеят предимно в три
района – Мала Преспа, Голо бърдо и Кукъска гора, но също и в столицата Тирана и други градове
като Корча, Елбасан, Берат и др.
И какъв, ще кажете, сега е проблемът? Резултатите от преброяването докараха до истерия
политиците и журналистите в Скопие, а посланикът на РСМ бе привикан обратно за консултации.


Причините за тази реакция са три.
Първата е, че според данните въобще има наличие на българи в Албания – нещо, което
съвременният македонизъм отрича, защото не може да обясни как, при наличието на този факт,
няма българи в самата Северна Македония? Основният страх на Скопие е, че съществуването на
българи в Албания ще докаже измамния характер на доктрината на македонизма, според която
българите и македонците никога не са били един народ и няма българи нито в Северна
Македония, нито в Косово, нито в Албания. Ще стане още по-голям проблем и обяснението на
феномена как при издадени над 140 000 български паспорта по заявление за произход, в Северна
Македония на преброяването през 2023г. бяха отчетени само към 3500 българи?
Втората е, че посредством преброяването българите ще получат нови гаранции за защита на
колективните си права. Това има пряко отношения към дейността на местните македонски
екстремисти (поддържани открито от Скопие), чиито нападки към българите в Албания и
оспорването на тяхното съществуване занапред ще се преследва от прокуратурата като
престъпление от омраза.


Третата е, че българите са около три пъти повече от тези, които са се самоопределили като
етнически македонци. Веднага започнаха обвинения, че България чрез „агресия“ е извършила
„асимилация“ и „денационализация“ (незнайно как в чужда държава!), че „превръща
македонците в българи”, че това е резултат от дейността на български активисти, дипломати и
фондации в последните години, от издаването на български документи. Отправени бяха призиви
Европейския съюз “да вземе мерки” срещу Република България. Премиерът на РСМ Християн
Мицкоски също не пропусна да обвини “българската пропаганда” за резултатите от
преброяването. Стигна се дотам, че северномакедонски политици, както и партии и сдружения на
определящи са като македонци в Албания излязоха с призив за непризнаване на резултатите от
преброяването, обявявайки го за манипулирано от албанските власти. Това бе светкавично
опровергано от директора на албанската статистически институт Елса Дули, която потвърди, че то е
проведено напълно прозрачно и свободно, според международните стандарти.
По-същественото в случая е друго – как точно тези, които от години провеждат асимилаторска
политика, репресии и нарушават гражданските права на българите, сега обвиняват други за
същото? Точно македонистите, които непрекъснато се оплакват, че лошата България не
признавала правото им на самоопределение и отричала тяхната идентичност (което, разбира се е
дълбоко невярно), сега отричат същото това право на гражданите на Албания! Тук е важно да
отбележим, че наистина между деклариралите се като българи и като македонци няма никакви
етнокултурни или езикови различия. Понякога се случва се в един и същи род някои да декларират като българи, а друга като македонци. Ние обаче уважаваме правото на самоопределение на
всички и никога не сме казвали, че такива хора не съществуват.


Освен грубо нарушаване на европейските ценности и вмешателство във вътрешните работи на
една суверенна страна, това е и поредната атака срещу България и българските национални
интереси. Според македонистите „в Албания няма етнически българи“ и “българи в Албания са
само работещите в българското посолство в Тирана”, което е фактически, юридически и
практически нонсенс. България трябва да отнесе този проблем на вниманието на нашите евро-
атлантически партньори и да настоява това отношение да бъде преустановено час по-скоро.
България трябва да продължи да подкрепя активно българите в Албания. Трябва да бъде отделен
бюджет за тяхното подпомагане в културен, икономически, медицински и образователен план.
Трябва да бъде облекчен режимът за предоставяне на българско гражданство, (което се отнася за
всички наши сънародници от историческата ни диаспора зад граница). Трябва да окажем
съдействие по дипломатически път за обособяването на два от районите, в които те живеят
компактно – Голо бърдо и Кукъска гора, като самостоятелни административни общини, което ще
спомогне за техният икономически просперитет и за запазването на общностите. Трябва да се
работи по осъществяването на трансгранични проекти, както и да споделим нашия опит от
присъединителния процес. България трябва да окаже подкрепа на Албания в нейния европейски
път, защото страната показа нагледно, че е решена да го измине, спазвайки демократичните
ценности, човешките права и копенхагенските критерии, които са основно изискване за членството
в ЕС. И не на последно място – трябва категорично да отстояваме нашите интереси и да
противостоим на езика на омраза, хулите и нападките на тези, които продължават да бъдат в плен
на ретроградните тоталитарни доктрини от времето на Сталин и Тито, защото те нямат място в
демократичното европейско семейство на 21-ви век.

Нашата държава трябва да се ангажира по-трайно спрямо българите в съседните страни. Трябва да
отворим културно-информационни центрове във всички съседни държави, които да имат своя
програма и бюджети, а също и в Албания и Косово. Трябва да приобщаваме нашите сънародници
да участват в нашия обществен живот – да идват да учат и следват тук, да работят, да правят
бизнес, да се организират екскурзии, обучения, културен обмен. Не виждам защо българи от
Балканските държави да не участват в наши телевизионни предавания, конкурси, мероприятия.
Имаше през годините такива опити, но крайно недостатъчни. Много е важно и да направим
нужното, за да може български медии да присъстват в съседните държави. Всичките ни съседки са
много активни в това отношение и работят за собствените си интереси, крайно време и ние да
започнем да го правим.


България в продължение на 30 години игнорираше факта, че там все още живеят хора, които имат
българско самосъзнание. Оставихме цялата тема в ръцете на хора, които вместо да работят и
помагат, предпочетоха да правят бизнес от това, да продават удостоверения за произход и
паспорти. Самите българи и техните права не бяха не само във фокуса, но дори и в общия дневен
ред на българските управници, чак до момента, когато започнаха проблемите с неизпълнението на
Договора за приятелство от 2017г. България нямаше и продължава да няма ясна стратегия нито за
македонските, нито за албанските българи, нито за защитата на нашите национални интереси и
културно-историческо наследство. Нямаме и политика на популяризиране на гледната точка на
българската наука по отношение на историческата истина за Македония. А насреща имаме
платена пропаганда, насаждане на омраза в учебниците, наследената от СФРЮ политика за
потискане на българите и тяхната асимилация.


Дa, България положи много усилия през 2022г., за да може преговорният процес за членството на РСМ в ЕС
не само да бъде деблокиран от наша страна, но българските условия да бъдат включени в
преговорната рамка с всички съпътстващи документи, така че националните ни интереси да бъдат
защитени. В тази съвкупност от налични договори, протоколи и реквизитите на одобреното
предложение са заложени конкретни условия и срокове, които към днешна дата още не са
изпълнени. Най-важното от тях бе българите да бъдат включени в конституцията на РСМ, за да
може да стартира преговорния процес. Отказа на македонските власти от имплементиране на
искането, отправено през 2021г. от няколко организации на македонски българи за включването
им в конституцията на РСМ, което от 2022г. е и ключово условие за стартирането на преговорния
процес с ЕС. Това би гарантирало техният статут и равноправие с останалите народностни групи в
съседната държава. Юридическото потвърждение за тяхното съществуване ще позволи на
македонските българи да изразяват свободно своята етническа принадлежност, което е основно
човешко право. Ще могат безпрепятствено да организират свои културни прояви, фестивали,
събития, ще могат да участват според приетия квотен принцип в местното управление в общините,
в различните институции и ще се ползват от всички останали права и свободи, които
конституцията гарантира на другите етнически групи. Преброяването в Албания е много добър
пример какво може да се случи в РСМ, ако българите влязат в конституцията на страната.


Любопитно допълнение:
Още османските власти са признавали българското малцинство в Албания. Наличието на българи в
страната е регистрирано и от различните чуждестранни преброявания през Първата и Втората
световна война. Първото признаване на българска общност в Албания е през 1921 г. През 1932 г.
съгласно резолюция, гласувана от Втората балканска конференция в Истанбул, България и Албания
подписват заключителен протокол, в който се заявява, че албанската делегация признава
съществуването на българско малцинство в Албания. Поради смяна в правителствата и
настъпващата световна война, резолюцията така и не е ратифицирана. През 1930-те години местни
български организации пишат писма до българското посолство в Тирана да се открият часове по
български език, както и до царица Йоана с призив Царство България да се застъпи за правата им в
Албания, която по това време е протекторат на Италия. Българското малцинство е официално
признато от албанското правителство на 12 октомври 2017 година. Така нареченото македонско
малцинство се появява там едва след 1944 г., когато по идеологически причини социалистическа
България не се ангажира със съдбата на тамошните българи.

Историята на лагера „Белене“ никога не трябва да се забравя

Откакто съм народен представител, това са четири, кратки по своята съдба народни събрания, съм ставала свидетел на различни прояви на човешко падение. Това не е учудващо, защото времената са може би най-тежките в новата ни история, състезанието по агресивни и скодоумни понякога изказвания  е постоянно, а когато някой се прояви особено впечатляващо в обидите и нападките, всички останали политически сили обикновено мълчаливо се присмиват на обекта на нападките, защото така повелява политическата битка – изяж или ще бъдеш изяден. 

Но от всички  размени на реплики, най-тъжните и ужасяващи са били заканите на колегите от Възраждане към нас, че ще дойде скоро време и ще ни изпратят в Белене. 
Тъжни и ужасяващи, поради хиляди причини.

Най-вече защото те знаят и ние знаем, че в България не се говори достатъчно по темата и младите хора с малки изключения нямат нито памет, нито познание за събитията, които са се случили през годините, в които Белене е символ на изтезания и смърт, на терор и тоталитаризъм. 
Шепата хора, посветени на паметта за Белене правят каквото могат, но то заедно с единичните усилия на отделни учители, не е достатъчно. 
Та заплахите, които Възраждане отправят към нас, не са заплахи по същество, а приближават, за наше огромно нещастие, понятието “вътрешноведомствен хумор”. Вие си знаете какво ви казваме, ние си знаем какво ви казваме и всичко това ни е много забавно, защото почти никой друг не разбира за какво се говори.
Тези коментари, разбира се, винаги са минавали пред мълчаливото допустителство на ГЕРБ, ДПС и БСП. БСП напълно разбираемо мълчат, но ГЕРБ и ДПС просто наблюдават този вътрешноведомствен тепих без да се противят Белене да бъде използвано за закачки и препирни. Никак не искам да кажа, че им е било приятно или са се съгласявали. Просто казвам, че го допускаха като част от политическия театър, защото … защо не? Ако почти никой не помни, то какво значение има.

Забвението на историята е най-страшната участ за един народ.

А историята на Белене още по-трудно стига до хората и се помни, защото съдбата на мъчениците на комунистическия режим в неговия знаков лагер никога не станаха истинско масово достояние до  младите хора, до учениците. Само и единствено благодарение на шепа отдадени на паметта хора, както и на индивидуалните усилия на учители по история, тази мрачна и ужасна част от нашата история достига до нас.  Да, знам – има я в програмата, но аз имам предвид наистина да говорим за това. Постоянно, настойчиво и с цяло сърце. 
Днес, на първи юни отново правим опит да тръгнем през А и Б на ужасните събития и носим цветя на загиналите свободни души, на мъчениците и на страдалците, които удържаха свободата на духа.

През 1949 г. комунистическата власт в България взема решение за откриване на концлагер Белене, познат като “Втори обект”. Построен е по примера на нацистките и руските концлагери. Там са заточвани и убити политически неудобни лица, свещеници, медици, военни, земеделци и преподаватели. Създаден е и женски лагер недалеч от него – на остров Щурчето. Над 20 000 души са затворени в Белене, а част от тях никога не са напуснали територията на острова. На остров Персин днес още могат да бъдат намерени техните безименни гробове.
Комунистическият режим създава минимум 44 лагери в страната, които функционират в различни периоди между 1945 г. и 1987 г. Първият от тях е създаден през януари 1945 г до гр. Сандански – в гара Свети Врач.
В „Белене“ са лишени от свобода представители на всички групи, неудобни за комунистическата власт.  Членове на бившите партии преди 9 септември и на опозиционни движения, хора с различни политически убеждения, земеделци, опълчили се на насилствената колективизация, чужденци, граждани от етническите малцинства, представители на интелигенцията, лекари, свещеници и дори членове на БКП, обявени за врагове с ”партиен билет”. Там биват заточени и хора, които режимът е определил като „разпространители на злостни слухове, вражеска пропаганда и анонимки“.
За Петко Огойски, бивш лагерист земеделец, ”Най-страшното нещо на „Белене“ беше гладът”. Неизпълнението на трудовите норми често е наказвано с отнемането на дневната дажба хляб. Последиците от липсата на медицински персонал са задълбочени от невъзможността за поддържане на базова хигиена и рояците от насекоми на острова. 
Лагерът е ограден с телена ограда и охраняван от въоръжена охрана. 
През 1953 г., лагерът ”Белене” е временно закрит поради смъртта на Сталин, а лагеристите – освободени. За жалост, това не е краят. Лагерът отново отваря врати през есента на 1956 г.  Причината са бунтовете в Унгария, където избухва народно въстание срещу просъветския комунистически режим и се налага Москва да смачка съпротивата със своята армия.

По идея на Тодор Живков, през 1958 г.  властта арестува стотици младежи, които се обличат според модата на Запад и поддържат ”западен”  външен вид и ги изпраща в „Белене“.  Сред тях има непълнолетни деца.
Формално  „Белене“ е закрит през лятото на 1959 г. заради осъждането от западни държави, че в България продължава да има лагери. Архивите на Държавна сигурност обаче сочат, че през 60-те и 70-те години там са принудително изселвани и изолирани хора, които да работят в Държавното земеделско стопанство и че на тях им е забранено да напускат острова без изрично разрешение от страна на управата на затвора на остров Персин.

През 1983 г. Лагерът „Белене“ отваря за трети път. Тогава в него са изолирани най-активните противници на насилствената смяна на имената на българските граждани от турски произход, позната също  „възродителен процес“.
През този период, в  „Белене“ се намират общо 517 души, основно от турски и помашки произход. 
Там те обявяват гладна стачка с условие да бъдат освободени от лагера, която накрая дава резултат и през май 1986 г. те са освободени, но са принудително заселени в други населени места. През 1987 г., само две години преди падането на комунистическия режим от „Белене“ са освободени всички лагеристи.
Сами си даваме сметка, че мълчанието, незнанието и допустителството на низки коментари в сградата на Народното събрание не са дребни неща. Това са знаци за идващи време, но и за минали времена. за незатворени страници, за непоискана прошка. Никога непоискана. Преди две години, когато бях на острова, една жена взе думата и каза “Все ни обясняват, “Хайде стига вече с това Белене, хайде стига вече, то е в миналото. Трябва да гледаме напред.” И аз съм съгласна да гледаме напред, но просто веднъж да ни бяха казали, че съжаляват за стореното. Веднъж да бяха поискали прошка. Как да погледнем напред, когато никога не ни помогнахте да го направим.”
Но дори да се поиска прошка, пак никога не трябва да се забравя и трябва да се повтаря постоянно, да учим децата от малки и ако така се случи, че ни застигнат тежки времена, да има повече хора, които да разпознаят злото, щом го видят.