Четвърти май – преди 122 години при сражение с турски войски е убит Гоце Делчев в село Баница, сегашна гръцка Македония. Сега там има само разрушена камбанария и останки от църковен олтар.
Отидох да оставя цветя.
Гоце Делчев е погребан в общ гроб със свои другари от четата. Поради опасения за осквреняване, Михаил Чаков и Таската Серски тайно изваждат част от костите (черепа, ръце, крака и таза), измиват ги със спирт и ги скриват под престола на църквата в Баница.
При пренасянето на тленните останки на Гоце Делчев от Сяр към Ксанти по време на Първата световна война, клисарят Никола Мутафчиев ги поставя в голяма войнишка торба и се качва на влак, пълен с български войници. Двама от тях, заподозрели, че в торбата се пренасят ценности, успяват да я отворят и, ужасени от откритите човешки кости, я изхвърлят през прозореца.
След сигнал от Мутафчиев, командирът на частта – полковник Семерджиев – незабавно спира влака. След кратко разследване, виновниците се признават и показват мястото. Всички войници се строяват и претърсват района, докато мешката със сандъчето не е намерена и спасена, а останките му отиват в Ксанти, откъдето са пренесени в Пловдив, а оттам в Македонския дом в София.
След 9 септември 1944 г, под натиска на СССР и Югославия, комунистическото правителство предава костите на Гоце Делчев на новосъздадената Народна република Македония. Сандъчето е поставено на английски лафет и тържествено пренесено през Пиринския край към Скопие, където се намира и до днес.
Част от костите му остават в Баница. През 1943 г. там е възстановен гроба, поставена мраморна плоча с името му и е отслужена панахида, в присъствието на много общественици и трите му сестри. Паметникът е взривен от гърците през 1946 г., но според местни предания, „половината от Гоце“ все още е там.
122 години след убийството на Гоце Делчев, тленните му останки все още не са намерили окончателен покой. Въпреки включеното в Договора за добросъседство между България и Република Северна Македония общо честване на паметта му, и тази година достъпът до гроба му в Скопие по повод рождения му ден беше ограничен. Въпросът „Чий е Гоце Делчев?“ все по-често измества историческата истина и същината на каузата, в чието име той дава живота си.
Честит празник, българи! Днес бях на българското военно гробище в Ново село, Северна Македония, където бе отслужена панахида в памет на загиналите войници и офицери, съвместно от български и северномакедонски духовници и бе тържествено честван празникът на Храбростта и на Българската армия. Днес трябва да си спомним не просто най-големите наши герои, както преди два дни, когато посетих село Баница, лобното място на Гоце Делчев по случай неговата смърт. Трябва да си спомним всеки българин, живял извън границите и в рамките на България, който, когато се е наложило, е станал, вдигнал оръжие и се е борил за свободата. За всички българи, които са загинали и за тези, които са преживели войните. Това ни е нужно, за да можем да изпълним трите задачи, които Васил Левски ни поставя, а именно свободна България, с равни права за всички граждани, и заедно с другите европейски народи. Изключително се зарадвах, че тук имаше толкова много деца и като представител на Комисията по образование и наука им казах: всеки от вас е герой, просто още не ви се е наложило да го знаете, а също че героизма и храбростта не значат да не те е страх. Да си храбър означава да те е страх, и въпреки това да защитаваш правдивата кауза, да защитаваш родината си. Да защитаваш слабите и да защитаваш тези, които имат нужда от теб – това е нещото, което са направили всички наши герои. Изключително е важно, че днес се проведе това честване в Република Северна Македония и с умиление си спомних как в 2018 г. македонска рота участва на военния парад в София. Надявам се скоро да се върнат тези времена и отново като истински приятелски държави да честваме заедно събитията от нашата обща история, и да продължим заедно в европейския си път. Честит празник, скъпи българи! Желая ви храброст!
В средата на месец февруари тази година, в качеството си на народен представител, получих сигнал относно случай, в който при проверка Комисията за защита на потребителите (КЗП) изисква от собственик на фитнес център сертификат, издаван от частна фирма „Мобил Лаб“ ООД на стойност 1000 лв. и поставя фитнес центъра в риск от затваряне поради липсата му.
Преглед на българското и европейското законодателство ясно показа, че сертификатът, който КЗП изисква, не е задължителен нормативен документ, а има препоръчителен характер.
Съгласно получено официално становище от Българската служба за акредитация (БСА) в страната не съществува акредитиран орган или фирма, която да издава сертификат, гарантиращ съответствие със стандарт БДС EN 17229:2019. Представената информация показа, че изискваните документи всъщност са налице, но въпреки това бизнесът е пред риск от затваряне поради изискване за конкретен доброволен сертификат с препоръчителен характер.
Възникна въпросът на какво основание КЗП приема за валиден документ, издаден от частно дружество без акредитация, както и как комисията удостоверява, че услугата не отговаря на БДС, при положение че не разполага със собствени акредитирани механизми за такава проверка.
Друг въпрос, който се открои в случая, бе насочването към конкретната частна фирма като издаваща сертификата и дали това представлява обективно административно изискване. След подаден сигнал от засегнатата страна, фирмата „Мобил Лаб“ ООД (гр. Русе) е преустановила издаването на такива сертификати, което поставя под въпрос законността на практиката и възможността за неправомерно въздействие от страна на КЗП.
Не на последно място, Комисията за защита на потребителите има задължението да проверява всички документи, удостоверяващи безопасността на обекта, но вместо това, КЗП делегира дейността си на частна фирма и в последствие незаконосъобразно изисква платен документ от частна фирма със стойността на ‘’сертификат коректна фирма’’.
Повдигнах тези въпроси в четири искания за информация към КЗП в качеството си на народен представител, съгласно член 139 от ПОДНС. Както е описано в позицията на госпожа Филипова, получих отговори, които както и становището ѝ от 10.04.2025 г., се позовават на чл. 70 и 71 от Закон за защита на потребителите.
Член 71 от ЗЗП гласи, че стоката или услугата се смята за безопасна, когато отговаря на българските стандарти, въвеждащи хармонизирани европейски. Тъй като за финтес центровете такива липсват, КЗП се позовава на алинея 3, т.1 от ЗЗП, където е посочено, че при липса на български стандарти, хармонизирани с европейските, съответствието на стоката или услугата с общите изисквания за безопасност се оценява според българските стандарти, въвеждащи европейски стандарти, различни от гореописаните.
Сългасно ал.1, т.2 от Допълнителни разпоредби на Закон за националната стандартизация, “Български стандарт” е стандарт, който е разработен, приет и одобрен от БИС и е общодостъпен. Стъпвайки на тази дефиниция, чл.71 от ЗЗП не отговаря на въпроса защо от собствениците на фитнес центрове се изисква да предоставят доброволен сертификат, издаден от частна фирма. Той регламентира приложимостта на стандартите – а не това кои страни могат да удостоверяват съвместимост с тях.
В своето становище, насочено към мен, Мария Филипова твърди, че съгласно член 71 от ЗЗП, тьй като за стандарт БДС EN 17229:2019 няма публикувани данни в “Официален вестник” на Европейския съюз, ‘’няма нормативно изискване органът, който извършва дейности по оценяване за съответствие на услугата с този стандарт, да бъде акредитиран от ИА Българска служба за акредитация’’.
Това нейно твърдение е в разрез с европейското законодателство и служи за подкрепа на тази незаконосъобразна практика.
Европейската комисия изрично предупреждава за рисковете от така наречените „доброволни сертификати“, които не са законово признати доказателства за съответствие. В официално становище на европейската комисия се посочва следното:
„Само нотифицирани органи съгласно правото на ЕС могат да издават сертификати за съответствие за хармонизирани продукти и само в областта, за която са нотифицирани. За съжаление някои сертифициращи органи издават сертификати в области извън тяхната компетентност и ги наричат ‘доброволни сертификати’. Тази практика е подвеждаща, тъй като подобни сертификати не са законно признати за доказване на съответствие.“
В допълнение, горепосочената фирма не фигурира в списъка с нотифицирани организации, определени от страните от ЕС да оценяват съответствието на определени продукти и услуги, достъпен на уебсайта на информационната система NANDO.
Въпреки изричното становище на Европейската комисия, госпожа Филипова твърди, че в случая на затворените поради липса на доброволен сертификат за съответствие , издаден от ‘’Мобил Лаб’’ ООД фитнеси е приложима алинея 1 от чл. 88 на ЗЗП – а именно, че когато ‘’контролен орган установи, че определена стока, услуга или партида стоки, пусната на пазара, представлява или е вероятно да представлява опасност за здравето и безопасността на потребителите, той е длъжен, като вземе предвид условията за производство или търговия на стоката или услугата, да разпореди временно спиране доставянето на стоката или предоставянето на услугата на пазара за периода, необходим за извършването на контрол, проверка и оценка на безопасността’’.
Въз основа на гореизложените позиции на Европейската комисия против доброволните сертификати, така и на Българската служба за акредитация (БСА), че в страната не съществува акредитиран орган или фирма, която да издава сертификат, гарантиращ съответствие със стандарт БДС EN 17229:2019, става ясно, че няма основание за затваряне на фитнес обектите спрямо чл.88 на ЗЗП.
След серията от разменени писма между мен и КЗП, стана ясно, че Комисията отказва да възприеме написаното в законовите разпоредби, както и разпореденото от Европейската комисия – поради което отправих писмо към Комисията, в което поисках тя да поиска тълкувание от Министъра на икономиката и индустрията по официалния ред.
В тълкуванието на министъра, изпратено към госпожа Филипова и предоставено в последствие на мен в качеството ми на народен представител, изрично се посочва, че Българската служба за акредитация е единственият орган в Република България, който има право да извършва акредитация на органи за оценяване на съответствието. Тълкуванието ясно заключва, че ‘’Когато даден сертификат е доброволен, контролните органи не могат да изискват от икономическите оператори да представят сертификат за съответствие с този стандарт’’.
След получаването на това изрично и недвусмислено тълкувание, публикувах текста му в социалните мрежи, с цел то да бъде използвано от други собственици на фитнес центрове, в случай че са били обект на същата недобросъвестна практика от страна на КЗП. Апелирах други засегнати от тази практика да се свържат с мен и получих множество сигнали, че това не е единичен случай, а системен подход от страна на Комисията за защита на потребителите – включително и за случай, в който въпреки наличието на сертификат от горепосочената фирма, КЗП е наложила наказателни мерки срещу собственика, тъй като сертификатът не е предоставен в изисквания от Комисията ‘’най-кратък срок’’.
Последното, на което ще обърна внимание, е делото, на което госпожа Филипова се позовава в становището си, а именно Решение № 6236 от 12.06.2023 г. на Върховния административен съд на Република България по оспорена заповед от 2022 г. на председателя на КЗП. Това дело е не е релевантно към случая.
От материалите по цитираното дело се установява, че проверката от страна на КЗП е извършена след потребителски сигнал за неправомерно извършени транзакции, както и съмнения относно безопасността на предлаганите услуги. При проверката на място от Регионална дирекция – Пловдив към КЗП се констатира, че фитнес клубът е оборудван с множество уреди без придружаващи инструкции за безопасност, маркировка или писмени указания, достъпни за потребителите.
Това са обстоятелства, които се различават коренно от случаите, обект на това становище, в което единствената причина за налагане на административни мерки от страна на КЗП е именно липсата на доброволен сертификат за съответствие със стандарт БДС EN 17229:2019, а всички законови изисквания за безопасност са били спазени.
Цялата изложена дотук информация потвърждава тезата ми, че практиката на КЗП да налага административни наказателни мерки единствено поради липсата на този сертификат е незаконосъобразна – теза, подкрепена от становища на Европейската комисия, ИА Българска служба по акредитация и тълкувателно решение на Министерство на икономиката.
Оттук насетне очакваме от Комисията за защита на потребителите да не делегират правомощията си на частни фирми и да не се занимават с въвличане на лицата, проверявани от тях в нерегламентирани разходи.
Искам да благодаря на бизнесите, които не се уплашиха и се свързаха с мен. Призовавам всички, срещу които са извършени действия с цел обогатяване на трети страни или на самата държавна институция, да се свържат с мен.
В средата на месец февруари тази година, в качеството си на народен представител, получих сигнал относно случай, в който при проверка Комисията за защита на потребителите (КЗП) изисква от собственик на фитнес център сертификат, издаван от частна фирма „Мобил Лаб“ ООД на стойност 1000 лв. и поставя фитнес центъра в риск от затваряне поради липсата му.
Преглед на българското и европейското законодателство ясно показа, че сертификатът, който КЗП изисква, не е задължителен нормативен документ, а има препоръчителен характер.
Съгласно получено официално становище от Българската служба за акредитация (БСА) в страната не съществува акредитиран орган или фирма, която да издава сертификат, гарантиращ съответствие със стандарт БДС EN 17229:2019. Представената информация показа, че изискваните документи всъщност са налице, но въпреки това бизнесът е пред риск от затваряне поради изискване за конкретен доброволен сертификат с препоръчителен характер.
Възникна въпросът на какво основание КЗП приема за валиден документ, издаден от частно дружество без акредитация, както и как комисията удостоверява, че услугата не отговаря на БДС, при положение че не разполага със собствени акредитирани механизми за такава проверка.
Друг въпрос, който се открои в случая, бе насочването към конкретната частна фирма като издаваща сертификата и дали това представлява обективно административно изискване. След подаден сигнал от засегнатата страна, фирмата „Мобил Лаб“ ООД (гр. Русе) е преустановила издаването на такива сертификати, което поставя под въпрос законността на практиката и възможността за неправомерно въздействие от страна на КЗП.
Не на последно място, Комисията за защита на потребителите има задължението да проверява всички документи, удостоверяващи безопасността на обекта, но вместо това, КЗП делегира дейността си на частна фирма и в последствие незаконосъобразно изисква платен документ от частна фирма със стойността на ‘’сертификат коректна фирма’’.
Повдигнах тези въпроси в четири искания за информация към КЗП в качеството си на народен представител, съгласно член 139 от ПОДНС. Както е описано в позицията на госпожа Филипова, получих отговори, които както и становището ѝ от 10.04.2025 г., се позовават на чл. 70 и 71 от Закон за защита на потребителите.
Член 71 от ЗЗП гласи, че стоката или услугата се смята за безопасна, когато отговаря на българските стандарти, въвеждащи хармонизирани европейски. Тъй като за финтес центровете такива липсват, КЗП се позовава на алинея 3, т.1 от ЗЗП, където е посочено, че при липса на български стандарти, хармонизирани с европейските, съответствието на стоката или услугата с общите изисквания за безопасност се оценява според българските стандарти, въвеждащи европейски стандарти, различни от гореописаните.
Сългасно ал.1, т.2 от Допълнителни разпоредби на Закон за националната стандартизация, “Български стандарт” е стандарт, който е разработен, приет и одобрен от БИС и е общодостъпен. Стъпвайки на тази дефиниция, чл.71 от ЗЗП не отговаря на въпроса защо от собствениците на фитнес центрове се изисква да предоставят доброволен сертификат, издаден от частна фирма. Той регламентира приложимостта на стандартите – а не това кои страни могат да удостоверяват съвместимост с тях.
В своето становище, насочено към мен, Мария Филипова твърди, че съгласно член 71 от ЗЗП, тьй като за стандарт БДС EN 17229:2019 няма публикувани данни в “Официален вестник” на Европейския съюз, ‘’няма нормативно изискване органът, който извършва дейности по оценяване за съответствие на услугата с този стандарт, да бъде акредитиран от ИА Българска служба за акредитация’’.
Това нейно твърдение е в разрез с европейското законодателство и служи за подкрепа на тази незаконосъобразна практика.
Европейската комисия изрично предупреждава за рисковете от така наречените „доброволни сертификати“, които не са законово признати доказателства за съответствие. В официално становище на европейската комисия се посочва следното:
„Само нотифицирани органи съгласно правото на ЕС могат да издават сертификати за съответствие за хармонизирани продукти и само в областта, за която са нотифицирани. За съжаление някои сертифициращи органи издават сертификати в области извън тяхната компетентност и ги наричат ‘доброволни сертификати’. Тази практика е подвеждаща, тъй като подобни сертификати не са законно признати за доказване на съответствие.“
В допълнение, горепосочената фирма не фигурира в списъка с нотифицирани организации, определени от страните от ЕС да оценяват съответствието на определени продукти и услуги, достъпен на уебсайта на информационната система NANDO. Въпреки изричното становище на Европейската комисия, госпожа Филипова твърди, че в случая на затворените поради липса на доброволен сертификат за съответствие , издаден от ‘’Мобил Лаб’’ ООД фитнеси е приложима алинея 1 от чл. 88 на ЗЗП – а именно, че когато ‘’контролен орган установи, че определена стока, услуга или партида стоки, пусната на пазара, представлява или е вероятно да представлява опасност за здравето и безопасността на потребителите, той е длъжен, като вземе предвид условията за производство или търговия на стоката или услугата, да разпореди временно спиране доставянето на стоката или предоставянето на услугата на пазара за периода, необходим за извършването на контрол, проверка и оценка на безопасността’’.
Преди седмица бяха обявени резултатите от преброяването на населението в Албания, което бе е част от подготовката на страната за стартиране на преговори за членство в ЕС. Защо това ни засяга, ще кажете. Защото и в Албания има българи, колкото и да ви се струва на пръв поглед странно. Защото българи има не само във всички съседни държави, но дори в такива, с които днес нямаме обща граница, като Албания и Косово. И въпреки, че тези земи от векове са извън пределите на нашата държава, част от местното население е запазило своя български етнически характер. На преброяването по предварителни данни 7057 души са се самоопределили като наши сънародници.
Това е сериозен успех както за българската общност в Албания, така и за българската дипломация. Той идва след десетилетията на безхаберие след Втората световна война, през които държавата ни буквално е отписала тези хора и по заповед на Москва „ги харизва“ към сферата на влияние на Югославия. Да, правилно сте прочели – когато албанският лидер Енвер Ходжа се обръща към комунистическото правителство на Георги Димитров с апел да уважи искането на албанските българи да им бъдат изпратени учители и учебници от България, нашите управници отклоняват молбата и му отговарят да се обърне към Скопие и Белград. Българското малцинство е подложено на жестока пропаганда за денационализация от страна на тоталитарната власт на Титова Югославия, която освен във Вардарска Македония, се опитва да налага новосъздадената фалшива македонска национална идентичност и в Пиринска Македония, Северна Гърция и Албания.
След промените през 90-те, към близо 50-те хиляди българоговорящи в страната започва да обръща внимание официалната власт в Скопие – изпраща сред тях емисари, започва медийно облъчване по радиото, разпространява манипулации, че те са „македонци“. Местните българи обаче в голямата си част не се поддават на тази пропаганда. Постепенно се организират и изпращат подписка от 5000 човека към албанския парламент, с която поискват своето признаване като отделно, българско малцинство. Усилията на Скопие да ги убеди, че са македонци, обаче продължават и в наши дни. Въпреки трудностите, нашенците успяват да запазят своя български дух, своите български традиции, език и обичаи. От началото на новия век започват засилено да търсят пътища за сближаване с България, изразяващо се в обучение в наши университети, сдобиване с българско гражданство, повишен интерес към български книги и списания. Те учредяват няколко български сдружения, които освен поддържането на връзките с България, започват да работят и за признаването на българското малцинство в страната, като дългогодишните им усилия се увенчават с успех през 2017г. Проведените през миналата година избори са първите след това признаване, когато българите са включени като етнос в регистрите. Българите за пръв път имат възможност свободно да се запишат такива, каквито се чувстват, по напълно демократичен начин. И стават третото по численост малцинство в Албания, след гърците и египтяните (ромите). Нашенците живеят предимно в три района – Мала Преспа, Голо бърдо и Кукъска гора, но също и в столицата Тирана и други градове като Корча, Елбасан, Берат и др. И какъв, ще кажете, сега е проблемът? Резултатите от преброяването докараха до истерия политиците и журналистите в Скопие, а посланикът на РСМ бе привикан обратно за консултации.
Причините за тази реакция са три. Първата е, че според данните въобще има наличие на българи в Албания – нещо, което съвременният македонизъм отрича, защото не може да обясни как, при наличието на този факт, няма българи в самата Северна Македония? Основният страх на Скопие е, че съществуването на българи в Албания ще докаже измамния характер на доктрината на македонизма, според която българите и македонците никога не са били един народ и няма българи нито в Северна Македония, нито в Косово, нито в Албания. Ще стане още по-голям проблем и обяснението на феномена как при издадени над 140 000 български паспорта по заявление за произход, в Северна Македония на преброяването през 2023г. бяха отчетени само към 3500 българи? Втората е, че посредством преброяването българите ще получат нови гаранции за защита на колективните си права. Това има пряко отношения към дейността на местните македонски екстремисти (поддържани открито от Скопие), чиито нападки към българите в Албания и оспорването на тяхното съществуване занапред ще се преследва от прокуратурата като престъпление от омраза.
Третата е, че българите са около три пъти повече от тези, които са се самоопределили като етнически македонци. Веднага започнаха обвинения, че България чрез „агресия“ е извършила „асимилация“ и „денационализация“ (незнайно как в чужда държава!), че „превръща македонците в българи”, че това е резултат от дейността на български активисти, дипломати и фондации в последните години, от издаването на български документи. Отправени бяха призиви Европейския съюз “да вземе мерки” срещу Република България. Премиерът на РСМ Християн Мицкоски също не пропусна да обвини “българската пропаганда” за резултатите от преброяването. Стигна се дотам, че северномакедонски политици, както и партии и сдружения на определящи са като македонци в Албания излязоха с призив за непризнаване на резултатите от преброяването, обявявайки го за манипулирано от албанските власти. Това бе светкавично опровергано от директора на албанската статистически институт Елса Дули, която потвърди, че то е проведено напълно прозрачно и свободно, според международните стандарти. По-същественото в случая е друго – как точно тези, които от години провеждат асимилаторска политика, репресии и нарушават гражданските права на българите, сега обвиняват други за същото? Точно македонистите, които непрекъснато се оплакват, че лошата България не признавала правото им на самоопределение и отричала тяхната идентичност (което, разбира се е дълбоко невярно), сега отричат същото това право на гражданите на Албания! Тук е важно да отбележим, че наистина между деклариралите се като българи и като македонци няма никакви етнокултурни или езикови различия. Понякога се случва се в един и същи род някои да декларират като българи, а друга като македонци. Ние обаче уважаваме правото на самоопределение на всички и никога не сме казвали, че такива хора не съществуват.
Освен грубо нарушаване на европейските ценности и вмешателство във вътрешните работи на една суверенна страна, това е и поредната атака срещу България и българските национални интереси. Според македонистите „в Албания няма етнически българи“ и “българи в Албания са само работещите в българското посолство в Тирана”, което е фактически, юридически и практически нонсенс. България трябва да отнесе този проблем на вниманието на нашите евро- атлантически партньори и да настоява това отношение да бъде преустановено час по-скоро. България трябва да продължи да подкрепя активно българите в Албания. Трябва да бъде отделен бюджет за тяхното подпомагане в културен, икономически, медицински и образователен план. Трябва да бъде облекчен режимът за предоставяне на българско гражданство, (което се отнася за всички наши сънародници от историческата ни диаспора зад граница). Трябва да окажем съдействие по дипломатически път за обособяването на два от районите, в които те живеят компактно – Голо бърдо и Кукъска гора, като самостоятелни административни общини, което ще спомогне за техният икономически просперитет и за запазването на общностите. Трябва да се работи по осъществяването на трансгранични проекти, както и да споделим нашия опит от присъединителния процес. България трябва да окаже подкрепа на Албания в нейния европейски път, защото страната показа нагледно, че е решена да го измине, спазвайки демократичните ценности, човешките права и копенхагенските критерии, които са основно изискване за членството в ЕС. И не на последно място – трябва категорично да отстояваме нашите интереси и да противостоим на езика на омраза, хулите и нападките на тези, които продължават да бъдат в плен на ретроградните тоталитарни доктрини от времето на Сталин и Тито, защото те нямат място в демократичното европейско семейство на 21-ви век.
Нашата държава трябва да се ангажира по-трайно спрямо българите в съседните страни. Трябва да отворим културно-информационни центрове във всички съседни държави, които да имат своя програма и бюджети, а също и в Албания и Косово. Трябва да приобщаваме нашите сънародници да участват в нашия обществен живот – да идват да учат и следват тук, да работят, да правят бизнес, да се организират екскурзии, обучения, културен обмен. Не виждам защо българи от Балканските държави да не участват в наши телевизионни предавания, конкурси, мероприятия. Имаше през годините такива опити, но крайно недостатъчни. Много е важно и да направим нужното, за да може български медии да присъстват в съседните държави. Всичките ни съседки са много активни в това отношение и работят за собствените си интереси, крайно време и ние да започнем да го правим.
България в продължение на 30 години игнорираше факта, че там все още живеят хора, които имат българско самосъзнание. Оставихме цялата тема в ръцете на хора, които вместо да работят и помагат, предпочетоха да правят бизнес от това, да продават удостоверения за произход и паспорти. Самите българи и техните права не бяха не само във фокуса, но дори и в общия дневен ред на българските управници, чак до момента, когато започнаха проблемите с неизпълнението на Договора за приятелство от 2017г. България нямаше и продължава да няма ясна стратегия нито за македонските, нито за албанските българи, нито за защитата на нашите национални интереси и културно-историческо наследство. Нямаме и политика на популяризиране на гледната точка на българската наука по отношение на историческата истина за Македония. А насреща имаме платена пропаганда, насаждане на омраза в учебниците, наследената от СФРЮ политика за потискане на българите и тяхната асимилация.
Дa, България положи много усилия през 2022г., за да може преговорният процес за членството на РСМ в ЕС не само да бъде деблокиран от наша страна, но българските условия да бъдат включени в преговорната рамка с всички съпътстващи документи, така че националните ни интереси да бъдат защитени. В тази съвкупност от налични договори, протоколи и реквизитите на одобреното предложение са заложени конкретни условия и срокове, които към днешна дата още не са изпълнени. Най-важното от тях бе българите да бъдат включени в конституцията на РСМ, за да може да стартира преговорния процес. Отказа на македонските власти от имплементиране на искането, отправено през 2021г. от няколко организации на македонски българи за включването им в конституцията на РСМ, което от 2022г. е и ключово условие за стартирането на преговорния процес с ЕС. Това би гарантирало техният статут и равноправие с останалите народностни групи в съседната държава. Юридическото потвърждение за тяхното съществуване ще позволи на македонските българи да изразяват свободно своята етническа принадлежност, което е основно човешко право. Ще могат безпрепятствено да организират свои културни прояви, фестивали, събития, ще могат да участват според приетия квотен принцип в местното управление в общините, в различните институции и ще се ползват от всички останали права и свободи, които конституцията гарантира на другите етнически групи. Преброяването в Албания е много добър пример какво може да се случи в РСМ, ако българите влязат в конституцията на страната.
Любопитно допълнение: Още османските власти са признавали българското малцинство в Албания. Наличието на българи в страната е регистрирано и от различните чуждестранни преброявания през Първата и Втората световна война. Първото признаване на българска общност в Албания е през 1921 г. През 1932 г. съгласно резолюция, гласувана от Втората балканска конференция в Истанбул, България и Албания подписват заключителен протокол, в който се заявява, че албанската делегация признава съществуването на българско малцинство в Албания. Поради смяна в правителствата и настъпващата световна война, резолюцията така и не е ратифицирана. През 1930-те години местни български организации пишат писма до българското посолство в Тирана да се открият часове по български език, както и до царица Йоана с призив Царство България да се застъпи за правата им в Албания, която по това време е протекторат на Италия. Българското малцинство е официално признато от албанското правителство на 12 октомври 2017 година. Така нареченото македонско малцинство се появява там едва след 1944 г., когато по идеологически причини социалистическа България не се ангажира със съдбата на тамошните българи.
Откакто съм народен представител, това са четири, кратки по своята съдба народни събрания, съм ставала свидетел на различни прояви на човешко падение. Това не е учудващо, защото времената са може би най-тежките в новата ни история, състезанието по агресивни и скодоумни понякога изказвания е постоянно, а когато някой се прояви особено впечатляващо в обидите и нападките, всички останали политически сили обикновено мълчаливо се присмиват на обекта на нападките, защото така повелява политическата битка – изяж или ще бъдеш изяден.
Но от всички размени на реплики, най-тъжните и ужасяващи са били заканите на колегите от Възраждане към нас, че ще дойде скоро време и ще ни изпратят в Белене. Тъжни и ужасяващи, поради хиляди причини.
Най-вече защото те знаят и ние знаем, че в България не се говори достатъчно по темата и младите хора с малки изключения нямат нито памет, нито познание за събитията, които са се случили през годините, в които Белене е символ на изтезания и смърт, на терор и тоталитаризъм. Шепата хора, посветени на паметта за Белене правят каквото могат, но то заедно с единичните усилия на отделни учители, не е достатъчно. Та заплахите, които Възраждане отправят към нас, не са заплахи по същество, а приближават, за наше огромно нещастие, понятието “вътрешноведомствен хумор”. Вие си знаете какво ви казваме, ние си знаем какво ви казваме и всичко това ни е много забавно, защото почти никой друг не разбира за какво се говори. Тези коментари, разбира се, винаги са минавали пред мълчаливото допустителство на ГЕРБ, ДПС и БСП. БСП напълно разбираемо мълчат, но ГЕРБ и ДПС просто наблюдават този вътрешноведомствен тепих без да се противят Белене да бъде използвано за закачки и препирни. Никак не искам да кажа, че им е било приятно или са се съгласявали. Просто казвам, че го допускаха като част от политическия театър, защото … защо не? Ако почти никой не помни, то какво значение има.
Забвението на историята е най-страшната участ за един народ.
А историята на Белене още по-трудно стига до хората и се помни, защото съдбата на мъчениците на комунистическия режим в неговия знаков лагер никога не станаха истинско масово достояние до младите хора, до учениците. Само и единствено благодарение на шепа отдадени на паметта хора, както и на индивидуалните усилия на учители по история, тази мрачна и ужасна част от нашата история достига до нас. Да, знам – има я в програмата, но аз имам предвид наистина да говорим за това. Постоянно, настойчиво и с цяло сърце. Днес, на първи юни отново правим опит да тръгнем през А и Б на ужасните събития и носим цветя на загиналите свободни души, на мъчениците и на страдалците, които удържаха свободата на духа.
През 1949 г. комунистическата власт в България взема решение за откриване на концлагер Белене, познат като “Втори обект”. Построен е по примера на нацистките и руските концлагери. Там са заточвани и убити политически неудобни лица, свещеници, медици, военни, земеделци и преподаватели. Създаден е и женски лагер недалеч от него – на остров Щурчето. Над 20 000 души са затворени в Белене, а част от тях никога не са напуснали територията на острова. На остров Персин днес още могат да бъдат намерени техните безименни гробове. Комунистическият режим създава минимум 44 лагери в страната, които функционират в различни периоди между 1945 г. и 1987 г. Първият от тях е създаден през януари 1945 г до гр. Сандански – в гара Свети Врач. В „Белене“ са лишени от свобода представители на всички групи, неудобни за комунистическата власт. Членове на бившите партии преди 9 септември и на опозиционни движения, хора с различни политически убеждения, земеделци, опълчили се на насилствената колективизация, чужденци, граждани от етническите малцинства, представители на интелигенцията, лекари, свещеници и дори членове на БКП, обявени за врагове с ”партиен билет”. Там биват заточени и хора, които режимът е определил като „разпространители на злостни слухове, вражеска пропаганда и анонимки“. За Петко Огойски, бивш лагерист земеделец, ”Най-страшното нещо на „Белене“ беше гладът”. Неизпълнението на трудовите норми често е наказвано с отнемането на дневната дажба хляб. Последиците от липсата на медицински персонал са задълбочени от невъзможността за поддържане на базова хигиена и рояците от насекоми на острова. Лагерът е ограден с телена ограда и охраняван от въоръжена охрана. През 1953 г., лагерът ”Белене” е временно закрит поради смъртта на Сталин, а лагеристите – освободени. За жалост, това не е краят. Лагерът отново отваря врати през есента на 1956 г. Причината са бунтовете в Унгария, където избухва народно въстание срещу просъветския комунистически режим и се налага Москва да смачка съпротивата със своята армия.
По идея на Тодор Живков, през 1958 г. властта арестува стотици младежи, които се обличат според модата на Запад и поддържат ”западен” външен вид и ги изпраща в „Белене“. Сред тях има непълнолетни деца. Формално „Белене“ е закрит през лятото на 1959 г. заради осъждането от западни държави, че в България продължава да има лагери. Архивите на Държавна сигурност обаче сочат, че през 60-те и 70-те години там са принудително изселвани и изолирани хора, които да работят в Държавното земеделско стопанство и че на тях им е забранено да напускат острова без изрично разрешение от страна на управата на затвора на остров Персин.
През 1983 г. Лагерът „Белене“ отваря за трети път. Тогава в него са изолирани най-активните противници на насилствената смяна на имената на българските граждани от турски произход, позната също „възродителен процес“. През този период, в „Белене“ се намират общо 517 души, основно от турски и помашки произход. Там те обявяват гладна стачка с условие да бъдат освободени от лагера, която накрая дава резултат и през май 1986 г. те са освободени, но са принудително заселени в други населени места. През 1987 г., само две години преди падането на комунистическия режим от „Белене“ са освободени всички лагеристи. Сами си даваме сметка, че мълчанието, незнанието и допустителството на низки коментари в сградата на Народното събрание не са дребни неща. Това са знаци за идващи време, но и за минали времена. за незатворени страници, за непоискана прошка. Никога непоискана. Преди две години, когато бях на острова, една жена взе думата и каза “Все ни обясняват, “Хайде стига вече с това Белене, хайде стига вече, то е в миналото. Трябва да гледаме напред.” И аз съм съгласна да гледаме напред, но просто веднъж да ни бяха казали, че съжаляват за стореното. Веднъж да бяха поискали прошка. Как да погледнем напред, когато никога не ни помогнахте да го направим.” Но дори да се поиска прошка, пак никога не трябва да се забравя и трябва да се повтаря постоянно, да учим децата от малки и ако така се случи, че ни застигнат тежки времена, да има повече хора, които да разпознаят злото, щом го видят.
Никога не съм разбирала защо, когато стане нещо изключително неприятно и някакви хора се държат невъзпитано в Народното събрание, ни наричат “детска градина”. Детската градина ми е любимото място в България. Няма детска градина, в която проблемите да са изцяло едни и същи. Навсякъде научаваш нови неща. Затова започнах да обикалям детските градини в България. Бях гост на две шуменски детски градини. Много песни изпяхме, направихме мартеници и поговорих с директорките за проблемите в системата, с които те се сблъскват – предизвикателствата да се грижиш качествено за децата през 2024г, трудностите, които срещат при полагане на грижи за деца със специалони образователни потребности, установяване на истинска връзка с родителите, липса на национална политика по ранно детско развитие, приети стандарти за ранно детско развитие. Безкрайно съм благодарна, че самата директорка работи по неприети в България стандарти, защото от 2016 година чака да бъдат довършени, обнародвани и вкарани в работа. От няколко месеца работим в тази насока и макар всички да казват, че образованието ни е абсолютен приоритет, то винаги пада в жертва на политическата обстановка, несигурността и проблемите, които държавата има като цяло. Образованието, всъщност, е най-точният тест за всички проблеми в една държава, защото няма друга система, която да се тества на национално ниво всяка година. Прекрасно е да срещнеш директори със сърца, учители, които прегръщат децата постоянно, помощници на учителите, които дават всичко, за да се чувства едно дете обичано. А децата са страхотни и са доста по-възпитани и усмихнати от нас в народното събрание.
Каква е равносметката Ви като заместник-председател на Kомисията по политиките за българите извън страната?
Комисията работи, но нямаме цялостна стратегия за политиката ни към българските общности зад граница. Няма редовно правителство, което да я разработи, оповести и прилага, за да можем и ние да се водим от нея. Засега реагираме по отделни конкретни проблеми, стараем се да помагаме, където и както можем. Имаме добро взаимодействие с Изпълнителната агенция за българите в чужбина, с дружествата на българите в различни държави. Посетила съм много от тях. Навсякъде ни посрещат сърдечно, имат добро чувство към България, но и много, много проблеми, наследени от десетилетия. Има много работа.
Какви слабости откривате при подхода на българската държава спрямо българите извън страната?
Както казах, липсва ни национална стратегия. Крайно време е такава да бъде разработена, да бъде подкрепена със съответния бюджет и след това всяко българско правителство и всеки парламент да я следва и да работи по нея.
По какъв начин трябва нашата държава да се ангажира по-трайно спрямо българите в съседните страни?
Трябва да отворим културно-информационни центрове във всички съседни държави, които да имат своя програма и бюджети. Трябва да приобщаваме нашите сънародници да участват в нашия обществен живот – да идват да учат и следват тук, да работят, да правят бизнес, да се организират екскурзии, обучения, културен обмен. Не виждам защо българи от съседните държави да не участват в наши телевизионни предавания, конкурси, мероприятия. Имаше през годините такива опити, но крайно недостатъчни. Много е важно и да направим нужното, за да може български медии да присъстват в съседните държави. Всичките ни съседки са много активни в това отношение и работят за собствените си интереси, крайно време и ние да започнем да го правим.
Вие сте трайно ангажирана спрямо македонските българи. Как ще коментирате агресията спрямо българските клубове в Република Северна Македония?
За мен това е нещо недопустимо. 21 век сме, след броени дни ще посрещнем 2023 г. Не може държава, която има претенциите, че е приела европейските ценности и желае да стане член на семейството на цивилизованите, демократични държави, да допуска подобни изстъпления. Нещо повече – по различни начини, не толкова явно и гласно, властта в Република Северна Македония всъщност поощрява тези прояви. Говорът на омраза е нещо обичайно там, а нападките спрямо България от страна на водещи политици и управленци е нещо обичайно. Лицето, което опита да подпали клуба в Битоля, бе арестувано, но пуснато с условна присъда като никой виден политик не се изказа против това. Същевременно същият стана медийна звезда, някакъв „герой“. Подобно бе отношението и към един техен журналист, който преди няколко години счупи с чук каменната плоча в памет на загиналите български войници на Каймакчалан. И това е само върхът на айсберга. С подобни изяви и омраза към нас не виждам как северномакедонците скоро ще убедят ЕС, че са готови да станат негови членове.
Какво пропусна да направи България, за да гарантира правата на българите в Македония?
България в продължение на 30 години игнорираше факта, че там все още живеят хора, които имат българско самосъзнание. Как тогава можем да очакваме тя да защитава правата им? Оставихме цялата тема в ръцете на хора, които вместо да работят и помагат предпочетоха да правят бизнес от това, да продават удостоверения за произход и паспорти. Самите българи и техните права не бяха не само във фокуса, но дори и в общия дневен ред на българските управници чак до момента, когато започнаха проблемите с неизпълнението на Договора за приятелство от 2017 г. България нямаше и продължава да няма ясна стратегия за македонските българи, за защита на нашите национални интереси и културно-историческо наследство в РСМ. Нямаме и политика на популяризиране на гледната точка на българската наука, която съвпада с обективните становища на международната наука по отношение на историческата истина за Македония. А насреща имаме платена пропаганда, насаждане на омраза в учебниците, наследената от СФРЮ политика за потискане на българите и тяхната асимилация.
Каква е Вашата лична борба спрямо политиката ни към Република Северна Македония?
Моите усилия са насочени в няколко посоки. Първо, работата в Комисията за политики за българите извън страната. След това са директните ми контакти с нашите сънародници, за да мога да получавам от първа ръка информация за техните нужди и проблеми. За съжаление това се налага, защото медиите или не се интересуват от тях, или представят превратно нещата, а най-често ползват лица с неясни зависимости и подбуди за техни говорители, от което нямаме нужда. Опитвам се да координирам работата на различни институции, за да можем да реагираме и да решим поне някои от проблемите. Работя и в сферата на културата и образованието, което българската държава може и трябва да предоставя.
Каква е ситуацията с българите в Западните покрайнини?
С една дума, тежка. С две думи – изключително тежка. Българите там се чувстват напълно изоставени от България, а Сърбия се отнася крайно негативно към тях в всеки един аспект. Основен проблем е демографският, но имат и редица икономически, културни и екологични проблеми, за които очакват поне някаква частична помощ от нас. За тях също ни трябва специална стратегия и политика. Техните права трябва също да станат основен фокус на държавата ни в двустранните отношения със Сърбия и да прекратим с нищо неоправданото ни отдаване на безусловна подкрепа за нейното еврочленство при актуалните обстоятелства на потъпкване на правата на нашите сънародници.
Вие имате книга за бесарабските българи. Какво не знаем в България за тях?
Че са по-големи българи от всички нас, които живеем тук. Успели са да съхранят своята родова връзка с България в продължение на векове, което е изумително. Познавам хора, чиито прадядовци са родени в Бесарабия, никога не са идвали у нас, нито техните деца и внуци, но днес тези техни потомци се чувстват българи и говорят за България така, все едно са я напуснали вчера. А никога дори не са стъпвали у нас! Те поддържат своите традиции, език, обичаи, но също имат огромна нужда от нашата подкрепа. А от една година се намират и във война, техните синове и бащи са на фронта. Сърцето ми е с всички тях, моля се това час по-скоро да свърши и да си говорим само за култура и образование с тях.
Какво мислите за регламента, по който се придобива българско гражданство в момента? Вашите колеги от ГЕРБ внесоха законопроект за промяна на Закон за българското гражданство, какво е Вашето мнение?
Трябва да бъде коренно променена политиката ни за предоставяне на българско гражданство на хора от историческите ни общности зад граница, законът трябва да се промени. В момента той е по-скоро пречка, отколкото възможност за нашите сънародници. Има достатъчно добри примери в ЕС за прагматична и национално отговорна политика по въпроса като например в Румъния, Унгария, Гърция. Не е необходимо да измисляме нещо революционно или крайно, просто да изпълним дълга си към тези хора, защото те разчитат на нас. Те виждат в България своята родина-майка, която може да им предостави поле за изява, за по-добър живот, може да защити правата им и да поддържа нормални връзки с тях, да им помага да съхранят своята идентичност. Виждам доста несъвършенства в законопроекта, внесен от ГЕРБ, така че по този въпрос ще имаме тепърва много работа.
Измина половин година, откакто в предишното НС гласувахте решение в подкрепа на предложението на френското председателство, с което България се съгласява при определени условия да допусне РСМ до преговори за членство в ЕС. Как според Вас се развиха двустранните отношения оттогава? Изпълняват ли се нашите условия от властите в Скопие, някои от тях бяха свързани и с конкретни срокове?
За съжаление не се забелязва напредък в двустранните отношения. Ако мога да си позволя една шега, дори самолетната линия, която бе помпозно открита с много надежди в началото на годината, полетя малко като една бяла лястовица, пък си кацна и всичко приключи. Извън шегата, „Демократична България“ положи много усилия в предишния парламент, за да може не само процесът да бъде деблокиран от наша страна, но българските условия да бъдат включени в преговорната рамка и всички съпътстващи документи, така че националните ни интереси да бъдат защитени. Въпросът бе изключително сложен и малко хора са запознати с детайлите, а както знаем те са най-важни. В тази съвкупност от налични договори, протоколи и реквизитите на одобреното предложение са заложени конкретни условия и срокове, които към днешна дата не са изпълнени. Най-важното от тях бе българите да бъдат включени в конституцията на РСМ, за да може да стартира преговорният процес. Освен това трябваше в срок от 1 месец да бъдат публикувани официално личностите, за които Съвместната комисия вече е постигнала договореност, че са част от общата ни история и следва да бъдат чествани заедно по изготвен график още тази година. Трябваше да започне работа и по промяна на съдържанието на учебниците и учебните програми. Трябваше да се положат усилия от страна на властите за ограничаване на говора на омраза, за промяна на обидното за българите съдържание на табелите на исторически паметници, за разкриване на досиетата на репресивните служби на бившия комунистически режим и реабилитация на жертвите, които са били обект на репресии заради българското си съзнание. Към момента не мога да кажа, че нещо от това е изпълнено. Даже напротив, по определени точки имаме влошаване на обстановката.
Основният ми фокус като народен представител в 48-ото Народно събрание беше да започна работа по политики, да заложа цели и да изградя добри отношения с останалите политически сили в парламента.
Постарах се да направя възможно най-много от това, заради което сте ме изпратили там – образование, политики, подобряващи живота на децата, на жените, хората с увреждания, сънародниците ни зад граница. Спасяване на доверието и сътрудничеството ни с Република Северна Македония. Сложната политическа обстановка намалява ефективността на парламентарната демокрация, но не е повод да не полагаме усилия.
В същото време, след инвазията на Русия срещу Украйна, неимоверно нараснаха както вътрешнополитическите, така и геополитическите заплахи срещу България.
По време на мандата на 48-ото Народно събрание, заедно с колегите ми от “Демократична България”, бяхме и оставаме решени да стоим на пътя на опитите страната ни да бъде отклонена от европейския ѝ цивилизационен избор.
Работата ми в 48-ото Народно събрание в числа
За четирите месеца живот на този парламент съм участвала в 50 пленарни заседания, 21 заседания на комисии, 35 срещи и събития, задала съм 24 въпроса към министри, внесла съм един собствен законопроект и съм била съвносител на още 19.
Всеки народен представител има право да участва в до две постоянни парламентарни комисии. Аз бях избрана за член на Комисията по политиките за българите извън страната и Комисията по образование и наука. По-нататък в този отчет можете да прочетете какво свърших с участието си в тях.
Елисавета Белобрадова
Образованието
Образованието е ключова сфера, чието развитие може да окаже влияние върху всеки един друг сектор в държавата. Поради краткия времеви хоризонт на този парламент, дейностите ми бяха насочени към реалистични мерки, които да повишат качеството на масовото образование и да намалят неравенствата в него. С това убеждение станах съвносител на предложението за изменение в Закона за училищното и предучилищното образование, което даваше възможност на зрелостниците да се явят за повишаване на оценката от зрелостния си изпит. Затова подкрепих и предложението за безплатни учебници за учениците до края на средното им образование, макар и двете инициативи да не идваха от моята политическа формация.
Извън пряката ми законодателна дейност проведох серия от срещи в София и в страната с директори, преподаватели и специалисти в училища, детски градини и ясли, с представители на неправителствени организации, работещи в сектора, и с множество колеги – депутати от различни политически сили.
Заедно формулирахме конкретни проблеми, чиито решения ще предложа в следващия парламент, ако отново получа доверие за това:
Достъп до ясла и детска градина за всяко дете, чието семейство желае такава грижа;
Стандарти за качество на грижата в най-ранната възраст и контрол за спазването им;
Реално включване на децата, чийто роден език не е българският, в обхвата на ранната детска грижа, като основа за качествено образование в училище;
Изграждане на цялостна система за подпомагане на семействата на деца със специални образователни потребности и техните учители;
Предотвратяване на отпадане на ученици от учебната система чрез гарантиране и разширяване на дейността на образователните медиатори;
Гъвкави форми на обучение за деца, които по здравословни причини не могат да учат присъствено през част от учебната година;
Подкрепа на учителите за личностното и професионалното им развитие според индивидуалните им потребности.
Елисавета Белобрадова на среща с представители на училищни парламенти от цялата страна по покана на Център за междуетническа толерантност „Амалипе“Деца от първи до четвърти клас на ОУ „Христо Ботев“ от град Стамболийски на посещение в Народното събрание
Малките деца
Грижата за децата от 0 до 3 години е абсолютен фокус на работата ми. В този парламент бях инициатор и вносител на две предложения за законови промени, с които да се създаде система за подкрепа на ранното детско развитие в първите 1 000 дни от живота.
С проекта за промяна на Закона за социалните услуги предложихме създаване на нова социална услуга по ранна детска интервенция.
Широкият хоризонт на това предложение предвиждаше да се създаде национална програма за скрининг на детското развитие на 9 и 18 месеца, работещ „път“ за семейството, когато се установят интелектуални затруднения или увреждане при детето в най-ранна възраст, и изграждане на услугите и специалистите, които да оказват подкрепа;
Положихме началото на работещ диалог с Министерствата на здравеопазването и на социалната политика, които би следвало да изпълнят една такава реформа;
Започнахме да планираме мерки за подкрепа на патронажните сестри в работата им с уязвими семейства;
Поставихме на дневен ред статута на здравните медиатори, които покриват огромен брой услуги, но въпреки това получават минимално заплащане и нямат закрила от институциите.
Предложих промени и в Закона за предучилищното и училищното образование, с които детските ясли трябваше да преминат на подчинение на МОН. Формално тази промяна е административна. Тя би дала възможност за реформа, която:
Да гарантира повече инвестиции в грижата за най-малките;
Да гарантира създаването на повече места в яслите там, където те не достигат;
Да въведе изискване в грижата за децата да участват повече специалисти с по-разнообразна квалификация;
Да въведе стандарт за качество на грижата за децата до 3 години, в съответствие със съвременните препоръки за образование и грижа в ранна детска възраст;
Да улесни идентифицирането на деца с проблеми в развитието в най-ранна възраст;
Да създаде възможност за подкрепа на децата с проблеми в развитието и с увреждания от профилирани специалисти на много по-ранен етап.
В общественото обсъждане на проектите участваха всички заинтересовани страни и колегите от всички политически сили. Макар и двата проекта да не успяха да станат факт в рамките на този парламент, дискусиите по темата я направиха разпознаваема и политически значима. Това дава възможност да я продължим в 49-ото НС.
Среща на 12 януари 2023 г., посветена на новата философия за ранна детска грижа. Участие взеха Министерство на образованието и науката, Министерство на здравеопазването, офиса на Омбудсмана, представители на общини от цялата страна, представители на синдикати, директори на самостоятелни ясли и на детски градини с яслени групи, народни представители, педиатри, неправителствени организации.
Големите деца
Един от големите проблеми с образованието на българските деца е невъзможността всички да получат равен достъп до училище и гарантирано оптимално качество на обучението там.
По време на 48-ия парламент имах много срещи с ученици – от училища в София, от училища в страната, от уязвими групи. Срещнах се и с техните учители, с организации, които ги подкрепят, с Държавната агенция за закрила на детето. Исках да съм сигурна, че държа жива връзката си с реалността, че държа в ума си най-важните въпроси на най-младите граждани на тази държава и че политиките, по които работя, наистина са в техен най-добър интерес.
Среща с ученици от 10 до 12 клас от 97 СУ „Братя Миладинови“ в гр. София
Жените
Защитата на жените и децата от насилие е реална демографска политика. Защитата на жените и децата от насилие е единствената приемлива политика за една правова държава.
48-ото НС стана поредното, което се провали в задължението си да проведе тази важна държавна политика. Участвах във внасянето на проекта за промени в Закона за защита от домашно насилие, който трябваше да осигури по-добра превенция и по-адекватна закрила за жертвите. Проектът беше отхвърлен на повторно гласуване, след емоционално включване на БСП, в което отново беше размахано плашилото на „джендъра“. Толкова неистини, изказани за толкова кратко време от парламентарната трибуна, не бях чувала.
Участвах във въпроси към министъра на вътрешните работи, свързани с един от случаите на насилие над жена от мъж, служител на МВР.
Защитата на правата на жените не е български национален проблем, а маркер за демократичното развитие на едно общество. Затова активно се включих и в движението за подкрепа на жените на Иран, които през есента поведоха протестите в страната си срещу ислямисткото правителство.
Среща с представители на иранската общност у нас
Хората с увреждания
Според последното преброяване хората с увреждания в България са близо 10%. Това са може би нашите съграждани, най-силно застрашени от бедност и социална изолация. За да продължа работата си по приоритетите, свързани с подобряване на адекватната подкрепа за независим живот, се включих в Комисията за изготвяне на проект на актуализирана спецификация с помощни средства, приспособления, съоръжения и медицински изделия (ПСПСМИ) и ремонти за хора с увреждания. Успяхме не просто да обновим списъка с помощни средства, но и списъка за ремонти, тъй като и двата бяха остарели и не отговаряха на нуждите. Липсата на бюджет за 2023 г. обаче пречи нуждаещите се да се възползват от новите възможности.
Подкрепих и промените в Закона за хората с увреждания, с които се прекратява абсурдната практика всяка помощ за човек с решение на ТЕЛК да се спира автоматично при изтичане срока на решението. Гласувах „За“ с ясното съзнание, че проблемите с оценката на възможностите на хората с увреждания и хронични заболявания, и как те да бъдат обвързани с подкрепа за достоен живот и оптимално личностно развитие, изискват много по-задълбочени решения, и то предимно в здравната система. Да се надяваме, че и това предстои.
Междувременно продължих усилията си да направя хората с увреждания по-видими и разпознаваеми в политиката и администрацията. Организирах две кръгли маси, един благотворителен базар и една изложба в Народното събрание.
Благотворителен коледен базар в парламентаОткриване на изложбата „Деца (не) като другите” на Анна Йончева, с 40 фотографии на деца с различни заболявания. 15 от тях приемат ентерална храна.
Здравето
Връзките между здравната и социалната системи са многобройни и неизбежни. Доброто взаимодействие между тези системи е жизненоважно и за екстремно бедните хора, чието здраве по дефиниция е в несравнимо по-голям риск, детската смъртност – в пъти над средната за страната, очакваната продължителност на живота – по-кратка с години, а достъпът до здравни услуги – понякога свит до невъзможен.
Една от темите, по които с колегите ми от „Демократична България“ започнахме да търсим решения, е статута на здравните медиатори. Те изнасят огромна част не само от здравнопрофилактичната, но и от социалната работа в България, и имат нужда от по-голяма сигурност и по-достойно възнаграждение.
Друга точка на пресичане на здравни и социални услуги, по която започнах да работя, е грижата за хората с психични заболявания. Наясно съм с мащаба на бездната, пред която съм застанала, и с огромния път, който българската психична грижа трябва да измине, за да бъде очовечена.
Включих се в дискусията за изграждането на Национална детска болница, организирана в НС от колегите Кремена Кунева и Д-р Александър Симидчиев. Все още нямам усещането, че здравето на децата е приоритет номер 1 за всички институции, от които то зависи, и продължавам да работя да стане такъв.
На конференцията “Устойчиво психично здраве в Европейския съюз” под егидата на чешкото председателство на съвета на ЕС, по покана на Кожа – чувствам се добре и на Mental Health EuropeСреща по проблемите на здравните медиатори, с участието на Национална мрежа на здравните медиатори, Българска асоциация по семейно планиране (БАСП) и проф. Ивайло Търнев
Българите в чужбина
Една от първите ми срещи като избран депутат в 48-ото НС, още преди официалното му свикване, беше с Райна Манджукова, председател на Изпълнителната агенция за българите в чужбина. Скоро след това бях избрана за заместник-председател на ресорната парламентарна комисия.
Съдбата на българите в чужбина е моя кауза от години. Заради войната в Украйна и умишлено подклажданото напрежение със съседката ни Република Северна Македония, българските общности в тези две държави бяха основен фокус на работата ми в комисията през тези месеци. В деня на бесарабските българи Дружество „Родолюбец“ ми оказа честта да ми връчи благодарствена грамота. Безкрайно благодарна съм за тези моменти, в които получавам знак, че избраната от мен посока има смисъл.
С грамота, връчена от Дружество “Родолюбец”, организация на бесарабски българи
Република Северна Македония
С особено значение за мен беше работата ми през тези месеци, свързана както с българската общност в Република Северна Македония, така и с отношенията между държавите ни изобщо. Парламентарната ми група инициира среща с Буяр Османи, външен министър на Република Северна Македония, и Агнеса Руси, посланик на Република Северна Македония в България. Присъствах на откриването на новия български културно-информационен център в Скопие заедно с културните министри на двете държави. Инициирах изслушването пред комисията по политиките за българите извън страната на представителите на български организации в Република Северна Македония относно трудностите, които срещат, и все по неприемливото ограничаване на свободата им на изразяване и на самоопределяне. Използвах всички средства на парламентаризма, за да реагирам срещу случая на насилие срещу човек с българско самосъзнание в Скопие. На откриването на изложбата „От двете страни на границата“ срещнах младежи и от двете държави.
Повечето български политици не искат да се ангажират проактивно с тази мъчна и чувствителна тема, и така тя остана заложник на руските интереси, говорещи през изявленията на председателя на Комисията Костадин Костадинов, а понякога и на други официални представители на България.
Аз няма да се откажа от тази своя мисия, няма и да забравя всички приятели в Република Северна Македония, и те винаги ще имат моята подкрепа.
Република Северна Македония и България заслужават добри отношения. Нашите хора в РСМ заслужават защита и достоен живот. Всички ние заслужаваме да се отървем завинаги от руската зависимост.
Националните флагове на Република България и на Република Северна МакедонияНа среща, организирана от Демократична България, с външния министър на Република Северна Македония господин Буяр Османи, посланика на Република Северна Македония Нейно Превъзходителство госпожа Агнеса Руси и делегация от Република Северна Македония.На заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина
Украйна
Една от важните за мен теми беше българската позиция за войната в Украйна. Работата ми като народен представител от 48-ия парламент за приключване на позорното дистанциране на страната ни от оказване на военна помощ на Украйна започна веднага след като стана ясен изборния резултат. През октомври потвърдих пред посланика на Украйна в София Виталий Москаленко решимостта си да работя за приемане на решение на Народното събрание за изпращане на тежко въоръжение за Украйна. През ноември това решение най-после стана факт.
Заедно с Кремена Кунева използвахме правомощията си, за да упражним контрол над действията и бездействията на служебното правителство за оказване на подкрепа на украинците под временна закрила у нас.
Нямам никакво съмнение, че срамните ходове на българската власт както по отношение на военната помощ за Украйна, така и към бежанците от войната, бяха улеснени от мащабната пропаганда. Голям дял от бедите ни се дължат и на пълната липса на борба с дезинформацията в нашата страна. Нещо повече – държавници на най-високо ниво я разпространяват и закрилят, рушейки системно ценностните ни устои. Затова с огромен хъс се включих в организираната от нашата група дискусия на тема “Влияние на дезинформацията в условия на геополитическа криза”. Говорихме за огромното влияние на руската пропаганда както в България, така и в световен план. Начините, по които тя работи и как превръща реалността в измислица, заменяйки я с друга реалност, в която думата “истина” не е от значение. Заплахата, пред която повечето политици затварят очи, е огромна, а България е една от най-засегнатите страни.
В последното имахме многократни поводи да се уверим отново и отново през тези месеци на усилия за нормалност и отговорност към сложната реалност, към позициите ни на държавни жени и мъже, и най вече към хората, които очакват от нас решения, полезни за техния живот.
Среща с посланика на Украйна в София Негово Превъзходителство Виталий МоскаленкоСреща, организирана от “Демократична България” и “Продължаваме промяната”, с Федор Вениславский, представител на президента Зеленски във Върховната рада на Украйна, членове на украинската комисия по сигурност и отбрана, както и посланика на Украйна в България Виталий Москаленко.
Демократичният ни избор или всеки един ден в моя живот като народен представител
Като народен представител от формация с непоколебима демократична ориентация, вяра в ценността на човешките права и върховенството на правото, ми се налага да ги отстоявам всеки ден и по всяка тема. Както теми, по които работя от много години, така и такива, които не бяха в списъка с приоритетите ми, когато ви убеждавах, че заслужавам да бъда депутат в 48-ия парламент.
Не предполагах, например, че ще ми се наложи да браня Изборния кодекс не просто от желанието за връщане на „хартиения“ процес, а от злонамерени и неовладяни опити той да бъде взривен из основи. Че отново ще се съберем пред сградата на Народното събрание и ще си припомним за „нощта на белия автобус“.
Извън предварително планираните ми приоритети беше и необходимостта служебното правителство да бъде убеждавано, че е необходимо да внесе в парламента проект за бюджет за 2023 г. Нещо повече – че законът го задължава да направи тази стъпка.
Наложи се също така Народното събрание да задължи Министерския съвет, в координация с Българската народна банка, да ускори консултациите и преговорите с европейските институции, държавите-членки, чиято парична единица е еврото и държавите, участващи в Механизма за обменните курсове, с оглед приемане на еврото с целева дата 1 януари 2024 г.
Участвах активно във всички тези процеси. Проведох и информационни срещи по редица въпроси, които не включих в този отчет.
Вчера в публичното пространство се появи едно грозно и абсолютно неприемливо проявление на човешката глупост и безсилие.
През 2023 година все още съществуват хора, които смятат, че могат да атакуват жени като ги унижават публично с коментари за личния им живот и личността им.
В тази връзка е много важно да се подчертае следното.
През времето, прекарано в политиката, никога не съм ставала свидетел на проявления на сексизъм.
Жените в Народното събрание и изпълнителната власт имат не просто солидно присъствие, но и работят при абсолютно равни възможности и условия, независимо от партийните различия.
Няма политическа сила, която да няма силни и активни жени в ръководството си.
Жълтите медии и шепата жалки личности в периферията на обществото са последното убежище на грозни и нелепи прояви.
Това е реалността.
А този ”клип”, това съвършено падение, ще бъде оставено на присъдата на общественото мнение, което ще даде оценката си и нямам никакво съмнение каква ще бъде тя.
Повече от една година като народен представител работя в посока на фундаментална промяна в ранната детска грижа. Истински вярвам, че тя е в основата на това, което всички искаме за децата си – добро, съвременно и качествено образование, както и добра, съвременна и качествена грижа.
Ранната детска грижа е свързана с периода на развитие на детето, когато то се развива най-бързо и научава най-много неща. По тази причина всички държави отделят най-голяма част от бюджета си за образование точно в тези години – между 2 и 6 години. От друга страна, България отделя най-малко пари за този етап на образование на децата, защото все още следваме старите модели, при които се опитваме, когато вече много късно, да поправим допуснатите грешки и да наваксаме неща, които няма как да бъдат наваксани в по-късен момент.
Това е причината ранната детска грижа и предучилищното образование да са абсолютен фокус на моята работа като народен представител. Това е най-важната фаза и едновременно с това е най-изостаналият и нереформираният етап в България.
С огромна гордост Ви представям законопроекта, за който се боря повече от година – преместването на яслената институция от Министерство на здравеопазването в Министерство на образованието и науката.
Очаквани резултати от прилагането на предложените промени:
Преминаването към единна система на управление ще предпостави приемането на общ стандарт за организацията и съдържанието в цялата система за образование и грижи в ранна детска възраст (ОГРДВ) и тяхното координирано прилагане за постигане на високо качество. Ще бъдат преодолени многобройните различия между институциите за ОГРДВ при работата с деца, които се намират в една и съща възрастова група.
Изграждането на единна система за ОГРДВ, както и синхрон в изискванията към тяхната организация и съдържание. Ще бъде утвърдено общо разбиране на същността на обучението в ранна възраст независимо от възрастовата група, в която са децата. Детската градина ще се превърне в институция, предоставяща образование и грижи в ранна детска възраст, като по този начин ще бъде преодоляна и необходимостта от повторна адаптация на децата от яслата към детската градина.
Възможността за предоставяне на подкрепа на личностното развитие в възрастта под три години, което ще има голяма добавена стойност към благосъстоянието на детето, както и за училищната готовност и академични постижения.
Повишаването на процента на обхват във възрастовия интервал под 3-годишна възраст, поради осигурените единен подход, организация и качество за децата, независимо от възрастта им.
Благодаря на всички политически сили, които не само ни подкрепиха, а и активно участваха в създаването му и станаха съвносители – Продължаваме промяната, ГЕРБ-СДС, Български възход. Останалите парламентарни групи също заявиха принципната си подкрепа.
Благодаря на Министерство на здравеопазването за съдействието и аргументите. Благодаря на Министерство на образованието и науката за цялата експертна подкрепа. Благодаря на хората от общините, които ми дадоха ценни напътствия. Не съм срещала толкова мащабна подкрепа за друг законопроект. Искрено се надявам той да може да бъде гласуван в това Народно събрание.
На 16 септември 2022 г., в 21 век, една млада жена само на 22 години умира в ареста от побой, нанесен ѝ от моралната полиция в Иран, защото хиджабът ѝ не е поставен според изискванията на иранския режим.
За броени дни името Махза Амини се превръща в знаме на съпротивата на хиляди иранци срещу същия този режим, а иранските жени излизат смело срещу полицията, горейки своите хиджаби и скандирайки: “Смърт на тирана!”
Ние от коалиция “Демократична България” искаме да изразим публично от най-високата трибуна в нашата демократична, свободна страна своята подкрепа за тези изключително смели жени и за мъжете, които са рамо до рамо с тях в битката за свободата на техните тела.
Но битката за свободата не е нова за иранските жени. Още през 1907 г. те взимат дейно участие в конституционната реформа в страната. Десетилетия наред Иран е светска държава, а жените свободни и достойни граждани до идването на ислямския режим през 1979 г., когато стотици хиляди от тях излизат по улиците, за да защитят правото си да избират как да разполагат със собствените си ръце, тела, коси. Уви, тази съпротива забавя само с няколко години налагането на терора над личността на жената и до ден днешен в Иран жената е обект на тормоз, а жестоките ограничения, наложени от религиозните норми в страната, превръщат темата за женското тяло в централна за властта.
През десетилетията жените са били бити, измъчвани, убивани, но тяхната съпротива не стихва, за да достигне своята кулминация след смъртта на Махза Амини. В последните седмици над сто човека, някои от които непълнолетни, изчезват или са убити по време на протестите, но протестите не стихват.
С годините думата “феминизъм” е белязана от хиляди грешни интерпретации, но ако трябва да ѝ дадем определение, нека го направим днес в тази зала – а именно простата, човешка възможност на една жена да избира своята съдба – да се облича както тя прецени, да обича свободно, да завърши висше образование, да работи да бъде дори народен представител и да носи косата си публично къса или дълга.
В тези месеци на изпитание за целия цивилизован свят в Иран жените ни преподават урок по смелост. Някои от тях са още деца, съвсем млади, но като ги погледнем виждаме огромната сила, която дава най-висшето стремление – стремлението към свободата. Защото свободата е най-висшето благо и борбата за нея е всеки ден дори тук, в нашата свободна правова държава. Виждаме битката за правото на избор на човешкото същество в най-чистата ѝ форма.
Присъединявам се към всички държави, организации и личности, които подкрепиха иранските жени. Позволете и на мен в лично качество да изразя не само своята подкрепа, но и огромно страхопочитание към смелостта им.
Обичам те, София. С всичките ти счупени тротоари, ужасни пейки и закърпени шахти.
София няма нужда от надежда или вяра. Има нужда от любов. Хората, които работят в държавата, в Столична община да обичат София, защото тя заслужава, а е необичана от години.
Не е виновна, че се делим на столичани и нестоличани и спорим за незначителни неща. София има нужда да бъде обичана от всички, защото е приютила историята ни, огромна част от институциите ни, както и значителен дял от компаниите, произвеждащи БВП за страната ни.
В София има много, много деца, за които няма място в детски градини и ясли. За софиянци “безплатни детски градини и ясли” не е постижение, защото тук яслите за неприетите деца са по 1 000 лева на месец, а неприетите са хиляди.
В София социалните услуги за деца с увреждания почти ги няма. Не познавам родител, който да е доволен от услугите тук.
В София са най-лошите пейки в парковете и най-неработещите чешми. Най-разбитите трамвайни трасета.
София е голямата ми любов. Всеки път някой като ми каже “Мислим да емигрираме” се чудя къде отиват. Там, където отиват, няма София.
Тази нощ лидерът на “Атака” и депутат от Народното събрание Волен Сидеров отново бе замесен в скандал с участието на полицията пред камерите на журналисти. За пореден път Сидеров става център на медийно внимание с грубото си и агресивно поведение, както и с налагането на терор чрез думи и действия върху обикновени граждани и полицейски служители.
Този път жертва на очевидното му за повечето свидетели на инцидента алкохолно опиянение е малък магазин за алкохол и цигари, където г-н Сидеров, придружен от депутата Десислав Чуколов, си е позволил, отново според свидетелски показания, да тероризира служител на магазина и клиентка на магазина, както и да чупи, да удря и да вандалства.
Господин Сидеров е народен представител, ползва се с имунитет и поради тази причина не подлежи на наказателно преследване, арест и образуване на досъдебно производство срещу него.
Слава Богу, имунитетът му не може да ни възпрепятства да изпитаме срама от поведението на човек, който представлява българския народ в най-важния процес по конструиране и управление на държавата – законодателния. Не можем да не изпитаме ужас от факта, че един единствен човек поставя граждани и представители на полицията в подчинено и безпомощно положение, без възможност за реакция и защита, която би се полагала срещу всеки редови нарушител на закона.
Разрешено ни е да изпитаме обида, че този господин е на издръжка от нас, данъкоплатците – получава заплата, командировъчни и всички облаги, полагащи се за поста му. И вместо личността му да бъде пример за подражание, той си позволява едно съвършено недопустимо поведение.
Часове след като инцидентът бе коментиран от всички медии, показаха се кадри и интервюта, на които ясно се чува и вижда как Волен Сидеров обвинява полицията в “покровителстване” над продажбата на наркотици. Десислав Чуколов е написал на страницата си във Facebook, че “той и Волен” са станали свидетели на “продажба на наркотици” и “са се възмутили”.
В една нормална обществена действителност това би означавало, че г-н Сидеров уронва престижа на полицията и обвинява органите на реда в престъпна дейност. В една правова държава коментарът на г-н Чуколов би означавал чисто и просто клевета, в частта, отнасяща се до приписване на престъпление.Уви, за нас, свидетелите на този човешки позор, всичко това означава само още повече зрелища и насмешка.
Но не е смешно.
В рамките на съвсем кратко време господата Сидеров и Чуколов са изпълнили съставите на престъпленията хулиганство (блъскане по магазина, чупене на монетника), клевета (приписване на престъпление за продажба на наркотици), обида или лека телесна повреда (по свидетелски показания г-н Чуколов е посегнал на собственика на магазина, а г-н Сидеров за пореден път е посегнал на полицай). С други думи, имунитетът покровителства и насърчава престъпването на закона и за пореден път се проявява като институт, който противоречи на демократичните и правови ценности на държавата.
И тъй като законът не позволява обществото да прояви отношението си по законен път, единствената възможност, която ни остава, е да проявим отвращение. Безсилно, безгръбначно отвращение. Да махнем уж презрително с ръка, да кажем нещо саркастично и да се направим, че това няма нищо общо с нас. И, разбира се, да продължим да наблюдаваме изстъпленията на Волен Сидеров и компания с надеждата, че на депутатите няма масово да им дойде наум да обикалят столицата, съпроводени от полицаи и журналисти, чупейки витрини, плюейки по минувачите, палейки кошчетата със свалени панталони, защото това е един съвсем възможен сценарий.
И докато се надяваме нещо подобно да не се случи, очакваме от МВР да разберем всъщност кой ги е повикал на мястото на инцидента – собствениците или г-н Сидеров. Да разберем има ли наистина ударен полицай и какво е отношението на полицията към твърдението, направено от депутат, че покровителства трафика на наркотици.
След това очакваме реакцията на госпожа Цачева и на останалите народни представители. И може би някога, все някога – нашата собствена реакция.
Преди броени часове гражданите научиха от самия ни Премиер потресаващата новина, че животът му е в опасност. Едно писмо с изрязани букви, куршум и снимка – този зловещ набор от знамения не остави и капка съмнение относно намерението и целта на неизвестен нам до този час злодей. След като съдържанието на комплекта стана общоизвестно, някои недотам далновидни субекти побързаха да обявят опасността за мнима и заявиха, че всичко това е плод на недообмислен ПР и като цяло – една несериозна работа, която е подигравка с нас, гражданите. Противно на платените драскачи и лековерните блюстители на общественото спокойствие, аз ще бъда един от малкото гласове, които не ще се съгласят с тази цинична теза. Затова, сега дръзвам да прикова вниманието ви върху поредицата от знаци, които неминуемо доведоха до събитията от последните дни, както и да предоставя няколко насоки за краткосрочни действия на всички онези, които истински се притесняват, че Премиерът ни е в смъртна заплаха.
Но преди това, нека обърна внимание на една обезпокоителна тенденция. Много хора се аргументират, че ако би съществувала реална опасност за Него, то той не би я оповестявал публично, а ще да би наредил да се проведе тайно и съвсем секретно следствие, което да подсигури физическата му цялост. Уви, това са твърдения – недоносчета, които не отчитат главната цел на Премиера, а именно – да предупреди нас, неговите подопечни, да се приготвим за в случай, че поради някакво извънредно и злощастно събитие той внезапно се пресели в един по-добър свят (макар че кой свят би бил по-добър от този, управляван от него, за мен остава загадка).
А доводите за реалността на заплахата не липсват, нещо повече – те са очевидни. Да вземем например широката подкрепа на чистачките в тази страна, която Премиерът даде. Акт, нечуван по своя размах, смелост и далновидност. С метла в ръка, той ясно заяви своята позиция и с оголена риза се снима всред стотици цветя, въпреки латентната опасност от сенна хрема. Освен това, в практиката си Премиерът не е пропускал случай да подкрепи обикновените жени, като се снима с клубове по интереси и политически дружества на нежната половина от народа ни из цялата страна. Това обаче редовно хвърля в смут и дълбока завист мъжете на България. Особено онези мъже, които за прехрана карат тирове в нощта и наскоро с дни висяха гладни и намусени по границата ни с Гърция. И не са само те! Нека не забравяме за хилядите селяни – производители на домашна ракия, на които напоследък се падна нелеката задача да варят алкохол в казани, близки до размерите на епруветка. Този феминистичен уклон в продължение на години устойчиво дразнеше стожерите на един отдавна захвърлен патриархат и доведе неминуемо до натрупването на злост, омраза и помисли за убийство.
Но независимо какви всъщност са причините, довели до това трагично за Премиера ни дередже, всички ние трябва да сме подготвени в случай, че той бъде злощастно прегазен от ТИР, подло залят с домашна скоросмъртница или захлупен с кошче за боклук от Терминал-1 до пълно задушаване. Ето и няколко основни препоръки към населението за действие в случай на такава евентуална злокобна обществена авария:
– Оглеждайте се. Не се знае кой от вас точно ще бъде човекът, спасил Премиера. Ако видите съмнителен субект по джапанки и долнище на анцуг, който влачи касетка с развалени ябълки и бръщолеви несвързано – обезвредете го и се обадете в Агенцията за защита на потребителя, за да докладвате опит за продажба на развалена продукция;
– Ходете на групи. За предпочитане с преобладаващо количество жени в групата. Така ще имате възможност да се снимате с Премиера приживе и да запазите скъп спомен за него, докато още е сред нас.
– Живейте все едно днес е последния ден от живота на Премиера. Платете си всички данъци, глоби и други държавни налози. Не обжалвайте дела, по които сте страна, за да не товарите съдебната система. Осигурете се здравно, дайте отпечатък, косъм и снимка на зеницата си на Министерството на здравеопазването.
– Останете си прости, защото, както е казал Премиера, „Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме“. Ако останете прости, ще направите Премиера щастлив, а всеки иска Премиерът му да е щастлив.
– Престанете вече да дъвчете темата за КТБ. Изглеждате като дребни, пресметливи душици, които за пет лева са готови да загърбят човещината. Дето се вика – откъдето дошло, там и отишло. Пари се изкарват, живот не се връща назад. Ценете Премиера, както и той ви цени и не го дразнете, защото негово е царството небесно.
